Брат Марк бе изпълнил задачата си, расото бе навито на руло под леглото на Кадфел. Монахът стана час преди камбаната да удари за утренна, навлече го под собствените си одежди, спусна се по задните стълби и излезе извън манастира през църквата. Зиме се съмва късно, а тази нощ беше безлунна и облачна. Докато Кадфел пресичаше двора от клостера към градините, мракът бе непрогледен и наоколо нямаше жива душа. За Едуай това бе добре дошло. В мразовитото утро можеше съвсем незабелязано да мине през църквата и да излезе през енорийската врата, откъдето бе и влязъл, а после да извърви пътя до моста и да влезе в Шрусбъри веднага щом отвореха портите. Несъмнено момчето познаваше достатъчно добре града, за да се прибере по такива пътища, че да заблуди хората на наместника дори и в случай че скришом държаха под око работилницата на баща му.
А с черното расо и нахлупената над лицето качулка, Едуин се преобрази в смирен млад послушник. Така преоблечен, синът на Рихилдис напомняше на Кадфел за брат Марк от времето, когато бе още от новите послушници и постоянно се притесняваше, очаквайки само най-лошото от насила наложеното му призвание: отбранително положение на тялото, пружинираща походка, твърде напрегнати скръстени ръце в широките ръкави на расото, чести бегли погледи встрани, неспокойни и дебнещи за възможните опасности очи. Ала имаше нещо в поведението на това момче, което загатваше и за някаква твърде своеобразна наслада, тъй като въпреки опасността и ясното съзнание за нея то не можеше да прикрие удоволствието, което изпитваше в това приключение. А дали щеше да стои благоразумно в скривалището си и да понесе с търпение часовете на бездействие, или пък щеше да се изкуши да поскита навън и да се подложи на рискове — Кадфел предпочиташе засега да не мисли за това.
Вървяха рамо до рамо — през клостера, църквата и навън през западната врата. После завиха надясно в посока, обратна на стражницата на портите. Все още бе непрогледен мрак.
— Този път накрая стига до Лондон, нали? — прошепна Едуин изпод качулката.
— Да. Но не тръгвай в тази посока, дори да ти се наложи да бягаш, опазил Господ, защото често завардват пътя при „Свети Джайлс“. Бъди нащрек и лежи мирно. Дай ми няколко дни, за да открия каквото мога.
Широката триъгълна поляна, където се провеждаха конските тържища, светлееше от тънък скреж. Оборът беше разположен в единия й край, близо до стените на манастира. Дървените порти отпред бяха затворени и залостени, но от задната страна имаше външна стълба до малка врата в сеновала. Въпреки ранния час по пътя вече имаше движение, макар и доста оскъдно, но никой не обърна внимание на двамата монаси от манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“, които се изкачваха по стълбата към собствената си плевня. Вратата бе заключена, ала Кадфел бе донесъл ключа. Двамата влязоха в сухия, ухаещ на сено мрак.
— Не мога да ти оставя ключа, защото трябва да го върна, но няма да те заключвам. Докато трае наложителният ти престой тук, вратата няма да се залоства. Тук имаш хляб, боб, избара, няколко ябълки и едно малко шише с пиво. Задръж расото, защото може и да ти стане студено през нощта, а сеното е удобно легло. Когато дойда при теб, което смятам да направя, ще почукам ето така… Макар че едва ли ще се появи някой друг. В случай че това стане, без да си чул моя сигнал, напъхай се навътре в сеното.
Момчето стоеше неподвижно и Кадфел почувства внезапно настъпилата у него промяна. Едуин изглеждаше сериозен и донякъде сепнат. Монахът се пресегна и отметна назад качулката от гъстите къдрици. Все още оскъдната светлина на настъпващото утро открои очертанията на напрегнатото овално лице и непоколебимите широко отворени очи.
— Не си спал много. На твое място веднага ще се зария в топлото сено и ще спя целия ден. Бъди спокоен, няма да те изоставя.
— Зная — отвърна твърдо Едуин.
Даваше си сметка, че дори двамата можеха да не постигнат нищо, но поне знаеше, че не е сам. Имаше вярно семейство, връзката му с което беше Едуай, разчиташе и на съюзник в манастира. Освен това знаеше, че още един човек непрестанно мисли за него и примира от тревога.
— Кажи на майка ми — започна той с глас, който загуби твърдостта си само за един критичен момент, но с усилие на волята момчето бързо си възвърна самообладанието, — че нито някога съм му причинявал зло, нито пък съм му го желаел.
— Вече се убедих в това, глупчо — успокои го Кадфел, — а кой, мислиш, ми го каза, ако не собствената ти майка?