Бледата светлина беше странно приглушена и нереална и на мекото й сияние в този миг Едуин изглеждаше на прага между детството и зрелостта, когато лицето му, с все още недостатъчно оформени черти, можеше да бъде и на момче, и на момиче, и мъжко, и женско.
— Много приличаш на нея — каза Кадфел.
Припомни си едно момиче, не по-голямо от този младок, обгърнато и целувано от същата тайнствена светлина, докато родителите му си мислеха, че е в леглото и спи в целомъдрено уединение. За миг монахът се беше поддал на хипнотичното въздействие на светлината и бе забравил всички други жени, които бе познавал на изток и на запад и с които се бе разделил с вярата и надеждата, че никоя от тях не се бе почувствала оскърбена.
— Ще се върна, преди да се е стъмнило — каза той и побърза към сигурността, която му предлагаше зимният ден отвън.
Мили Боже, помисли си той с благоговение, докато вървеше обратно към енорийската врата точно навреме за утренната, това хубаво младо създание, каквото е неопитно, необуздано и пакостливо, можеше да бъде и мое! Той и другото момче — син и внук едновременно! Това беше първият и единствен път, когато собственото му призвание породи у него съмнение и го накара да изпита леко, мимолетно съжаление. И все пак в съзнанието му се прокрадна въпросът, дали някъде по белия свят с благосклонността на Ариана, Бианка или Мариам… нямаше ли още една-две любени и вече забравени?… не бе оставил свои отпечатъци — тъй прекрасни като това момче, родено от Рихилдис и заченато от друг?
ГЛАВА ПЕТА
Сега бе задължително да открие убиеца, в противен случай момчето нямаше да може да излезе от скривалището си и да се върне към света, от който временно му се налагаше да се оттегли. А това означаваше много внимателно да проследи пътя на злощастното блюдо от яребица от магерницата до стомаха на Жерваз Бонел. Кой го бе пипал? Кой можеше да е сипал отровата в него? И тъй като приор Робърт от висотата на собственото си величие в покоите на игумена бе изял, оценил по достойнство и смлял останалата част от птицата, без да пострада, очевидно бе, че тя му е била донесена с добра воля и в добро състояние. А той, със сигурност без да я докосва, я бе изпратил в същия вид на готвача.
Преди да отиде на голяма литургия, Кадфел се отби в магерницата. Той бе един от малцината в светата обител, които не се страхуваха от брат Петръс. Фанатиците винаги плашат, а брат Петръс беше фанатик — не във вярата си или в призванието си, които приемаше за даденост, а в изкуството си. Религиозният му плам обагряше черната му коса и очи в огненочервено. Северняшката му кръв кипеше като собствения му казан. Нравът му на варварин от пограничните земи бе пламтящ като фурната в магерницата. И както обичаше игумен Херибърт, така ненавиждаше приор Робърт. Когато Кадфел отиде при него, той тъкмо оглеждаше дневното бойно поле и събираше армията си от тигани, купи, лъжици и чинии. Вършеше го с по-малко удоволствие, отколкото друг път, тъй като не Херибърт, а Робърт щеше да се наслади на плодовете на неговия труд. Ала въпреки това не можеше да измени на съвършенството на произведенията си.
— Оная яребица? — каза мрачно Петръс, когато Кадфел го попита какво се бе случило през деня. — Беше си съвсем хубава. Не най-едрата, но най-добре угоената и тлъста, която съм виждал. И ако трябваше да я сготвя за моя игумен, щях да му предложа истинско произведение на изкуството. Да, и значи влиза тоя приор при мен и ми нарежда да заделя настрана една порция — една-единствена, забележи! — за да бъде изпратена на гостенина в къщата до воденичния яз с неговите почитания. Така и сторих. Отделих най-хубавото месо в една от личните купи на игумен Херибърт. Моите съдове, каза Робърт! Дали някой друг я е пипал тук? Казвам ти, Кадфел, двамата ми помощници знаят що за човек съм, те правят каквото им наредя, и друго не смеят. Робърт? Той дойде тук да си даде нарежданията и да подуши яденето ми, но тогава всичко беше в една тава, а аз отделих порцията за господаря Бонел едва след като приорът излезе оттук. Не, можеш да бъдеш сигурен, освен мен никой не е докосвал ястието, поне докато беше тук, а когато слугата… Елфрик беше, нали?… пристигна с подноса, вече наближаваше часът за обяд.
— Как ти се струва този Елфрик? — попита Кадфел. — Ти се виждаш с него всеки ден.
— Дръпнат момък, поне доста мълчалив — отбеляза Петръс без следа от неприязън. — Но винаги идва навреме, освен това е изпълнителен и внимателен.
Така беше казала и Рихилдис — може би дори прекалено изпълнителен, при това с твърдото намерение да огорчи господаря си.