— Много е важно, макар че ти няма как да си знаел, когато си го хвърлил — по-добре беше да му разкрие причината сега и да му покаже, че той като съдник не се съмнява в невинността му. — Защото хората на наместника, моето момче, са сметнали хвърленото от теб за шишенцето от отровата, която си изсипал миг преди да побегнеш от къщата. Един вид тогава си се отървал от него. Тъй че сега по-добре ми кажи какво е било всъщност, а аз ще се опитам да убедя представителите на закона, че са на погрешна диря. Както за това, така и за всичко останало.
Момчето седеше неподвижно. Този удар не го зашемети, той бе просто още един след цялата лавина, която вече се бе изсипала отгоре му, без да сломи издръжливостта му. Той беше с пъргав ум и веднага съобрази скрития смисъл на чутото — за него самия и за брат Кадфел. След известно време бавно промълви:
— Значи няма нужда първо да ви убеждавам?
— Не. Може и да бях разколебан за миг, но не повече. Сега ми кажи!
— Не знаех! Откъде можех да знам какво ще се случи? — момчето се бе опряло на Кадфел и когато си пое дълбоко дъх, част от напрежението, което се чувстваше в рамото и ръката му, изчезна. — Никой не знаеше за това, не бях споменал нищо пред Майриг и дори не успях да го покажа на майка ми… така и не дочаках сгоден случай. Знаете, че се уча да работя с дърво, а също и с ковки метали, и ми се искаше да покажа, че започвам да овладявам занаята. Измайсторих подарък за пастрока ми. Не защото го обичах… — побърза да добави горделиво: — Напротив! Но майка ми страдаше заради нашите разпри, а откакто се скарахме, той стана груб и невъздържан дори с нея… което не се беше случвало дотогава. Тъй че аз изработих този подарък в знак на помирение… а и за да му покажа, че ще стана добър майстор и ще мога да си изкарвам хляба и без него. Той пазеше една реликва, която много ценеше. Купил я преди години от Уолсингъм, когато ходил на поклонение. Смятало се, че е късче от мантията на Света Богородица, от подгъва… но не ми се вярва да е истина. Той обаче беше убеден, че е така. Реликвата представляваше ивица син плат, дълга колкото кутрето ми, поръбена със златна нишка и обвита с парче златоткано платно. Зная, че беше платил скъпо и прескъпо за нея. Тъй че реших да му направя мощехранителница в подходящ размер — малка кутийка с пантичка. Направих я от крушово дърво, сглобих я и я полирах добре, а от вътрешната страна на капака прикрепих малка икона на Богородица от седеф, сребро и син камък за мантията. Според мен не беше лоша.
Леката болка в гласа му трогна вече успокоения Кадфел. Момчето бе обичало творението си, но го бе унищожило и сега имаше право да скърби.
— И вчера я взе със себе си, за да му я подариш, така ли? — попита той спокойно.
— Да — процеди момчето през зъби.
Кадфел си спомни думите на Рихилдис за това, как бил посрещнат момъкът, когато се появил на трапезата им — стъпка, струвала му толкова усилия и смелост. А подаръкът е бил у него.
— И кутийката е била в ръката ти, когато той те е пропъдил от къщата със своята злонамереност? Разбирам…
Момчето избухна, все още треперейки от неприязън:
— Каза ми да падна на колене и да моля за имението… подиграваше се с мен… ако съм му се помолел… Как можех да му дам подаръка след това унижение? Той щеше да го приеме като потвърждение… Не можех да го понеса! Исках да бъде дар… а не просия!
— И аз щях да сторя същото, момчето ми, щях да стисна кутийката в ръка, за да не я види, и щях да избягам от онова място, без да кажа дума повече.
— Но може би нямаше да я хвърлите в реката — въздъхна унило Едуин. — Защо? Не зная… Просто бях я нарочил за него, а продължавах да я стискам в ръката си… Елфрик ме гонеше и ме викаше, но аз не можех да се върна… И вече не беше нито моя, нито негова, затова я хвърлих… да се отърва от нея.
Ето защо значи нито Рихилдис, нито някой друг бе споменал за дара на Едуин, замислен като жест на помирение. Помирение или война? Трябваше да бъде поднесен в израз на добра воля и същевременно — на неговата независимост. А това едва ли щеше да се понрави на един тираничен застаряващ мъж. Но момчето бе показало добронамереност и това бе достойно за уважение, като се има предвид, че още нямаше петнайсет години. Ала никой не знаеше за това. Никой освен ваятеля на мъничката мощехранителница не бе имал възможността да се възхити на хубавата сглобка и на изящната мозайка от малки късчета сребро, седеф и сини камъчета, които бяха проблеснали само веднъж на светлината в полета си към повърхността на реката.
— Кажи ми капакът беше ли добре затворен, когато хвърли кутийката?