Конярите бяха готови да нападнат Едуин, ала щом разбраха, че само се е предрешил като монах, вече не изгаряха от желание да препречат пътя на Руфъс. Той изхвърча от ограждението като стрела и двамата с такава бързина отскочиха встрани, че по-възрастния падна по гръб върху една бала сено и за втори път се просна на пода в цял ръст. Едуин се сниши, притиснат към гърба на коня, вкопчи се в светлата грива и зашепна несвързани думи на благодарност и подкана в опънатите назад уши. Конят изтрополи навън и се озова на триъгълната площ отпред, където по инстинкт Едуин използва колене и пети, за да го обърне с опашката към града, и го пусна в галоп по главния друм.
Двамата, които се бяха качили по задната стълба, доста се поизмъчиха, докато отворят вратата, като накрая установиха, че колкото и да беше странно, тя изобщо не беше заключена. Чувайки тропот на препускащи копита, те се втурнаха да надникнат навън към пътя.
— Господ да ни е на помощ! — ахна Уот, опулил очи. — Един от братята! Какво ли е станало, че толкова бърза?
В този миг вятърът изду качулката на Едуин и я свали на раменете му, откривайки разчорлена русолява коса и момчешко лице. Уил се разкрещя като бесен и се втурна надолу по стълбата:
— Видя ли? Нито има тонзура, нито е монах! Това е момчето, което наместникът търси. Кой друг ще се крие в нашия сеновал?
Но Едуин бе вече далеч, а в цялата конюшня нямаше кон, който да се мери с Руфъс, за да могат да го догонят. Младият коняр беше прав, животното наистина беше оклюмало и се дърпаше уплашено, защото имаше нужда от движение, и сега, пуснато на воля, препускаше неудържимо. Вече оставаше само едно препятствие по пътя към свободата. Едуин съвсем бе забравил предупреждението на Кадфел в никакъв случай да не хваща пътя за Лондон, тъй като при „Свети Джайлс“, където свършваха предградията, може би щеше да има пост, който проверява всички преминаващи. Спомни си го едва когато в далечината пред себе си видя четирима ездачи, подредени във верига, които се приближаваха в лек раван. Стражата току-що се беше сменила и това явно бяха освободените от дежурство, които се прибираха в крепостта.
Нямаше да може да си пробие път през тази стегната редица, а черното расо нямаше да ги заблуди дори за миг, надянато от ездач, който препуска така бясно. За Едуин имаше една-единствена възможност. С глас и колене той закова на място своя негодуващ кон, после го обърна и го пришпори обратно в същия бесен галоп. А доста зад себе си чу ликуващ вик, който му подсказа, че вече по петите го преследват хайка въоръжени мъже, решили на всяка цена да го хванат, напълно убедени, че са по петите на злосторник, още преди да са сигурни в неговата самоличност.
След голямата литургия брат Марк бързо прекоси конското тържище, натоварен с поръката да се вмъкне незабелязано в сеновала, за да не може после някой да се кълне, че бил влязъл един, а излезли двама. Приближи се до обора точно навреме, за да чуе суматохата и виковете и да види как Едуин, възседнал своя въодушевен кон, се носеше в галоп обратно към града, предрешен в расо с развети поли и качулка, сгушил глава в буйната грива. Марк не познаваше Едуин Гърни, но нямаше съмнение, кой бе този бясно препускащ смелчага, както и бе ясно, уви, че бе пристигнал твърде късно със своето тайно поръчение. Дивечът бе открит, макар и все още неуловен. Но брат Марк вече не можеше да стори нищичко, за да му помогне.
Главният коняр Уил, истински храбреи, бързо извади най-добрите коне, останали от поверените на грижата му, и точно се мяташе на седлото, когато видя, че ръждивокафявият кон се носи като светкавица в обратна посока. Втурна се напред, за да му пресече пътя, макар и без особени изгледи за успех. Смелостта на коня му обаче се оказа недостойна за неговата собствена, добичето се стресна и сви встрани при вида на източения врат на носещия се бясно Руфъс. Един от другите коняри хвърли вила към чаткащите копита, но доста несръчно и Руфъс просто отскочи встрани, без да намалява скоростта, профуча покрай тях и продължи устремно към града.
Уил можеше да последва, макар и с малка надежда за успех, подвяващата се жълтеникава опашка, но в този момент се разнесе тропотът на преследвачите, които бързо се приближаваха, и той с радост ги остави сами да се справят. В края на краищата беше си тяхна работа да арестуват злодеите, а каквото и друго да бе сторил този лъжемонах, поне беше сигурно, че е откраднал един кон, собственост на вдовицата Бонел, оставен сега на грижите на манастира. Кражбата трябваше да бъде докладвана незабавно. Той препусна след галопиращите стражи, махайки с ръка да забавят, след което и тримата му другари се присъединиха към тях и всеки разказа по своему какво се бе случило.