Те й благодариха сърдечно, пратиха един човек обратно да докара подкрепление и бързо се отправиха към споменатия брод. А Алис, която продължи да ги наблюдава скришом, пак така бързо се върна на пътя и моста. Никой не обръщаше внимание на единайсетгодишните момичета, които минаваха оттам.
Отвъд брода в Ъфингтън преследвачите за пръв път мярнаха своята плячка. Момъкът яздеше почти спокойно по тесния път към Ъптон. Но внезапно се обърна и щом ги видя, препусна като светкавица. Цветът и стойката на коня не можеха да се сбъркат и преследвачите искрено недоумяваха защо ездачът все още не се бе разделил с краденото си расо, което отдавна представляваше по-скоро улика, отколкото преимущество, тъй като всички в околността много лесно можеха да го разпознаят по него.
Неусетно времето напредна, следобедът превали и полека-лека почна да се смрачава. Преследването продължаваше вече часове. Изглежда, момчето познаваше всички гъсталаци и отбивки по пътя. Успя на няколко пъти да им се отскубне или да ги подмами в неочаквани и опасни места. Неведнъж излизаше от пътя, за да навлезе в заблатени ливади, а един дебел тежковъоръжен конник дори се строполи в смрадно тресавище. Друг път ги отвеждаше из разни затънтени пущинаци, където скоро ставаше невъзможно да се открие какъвто и да било проход. Освен това един кон си удари крака на камък и окуця. Беглецът прекара преследвачите си през Ачам, Каунд и Кресидж, като от време на време ги изгубваше, докато накрая Руфъс остана съвсем без сили и се препъна в гората отвъд Актон. Преследвачите заобиколиха момчето, нахвърлиха се отгоре му, задърпаха го за расото, за качулката и накрая го докопаха. Събориха го на земята, завързаха му ръцете и заради това, че ги бе разигравал толкова време, му хвърлиха един як бой, който той понесе философски и безмълвно. Помоли ги само да изминат разстоянието обратно до Шрусбъри със спокоен ход, тъй като конят му бе съвсем грохнал.
Опита се от конопения колан на расото си да стъкми юзда, която щеше да го улесни, но войниците му я отнеха за по-сигурно, от страх, че може да скочи дори и с вързани ръце, да хукне и да се шмугне в потъващата в мрак гора. Така след продължително пътуване те докараха своя пленник в Шрусбъри и късно вечерта минаха през портата на манастира. Откраднатият кон можеше незабавно да бъде върнат там, откъдето бе взет, и тъй като засега това бе единственото явно доказано престъпление на обвиняемия, поне докато останалите му деяния бъдат разгледани, мястото му бе в тъмницата на манастира. Там можеше спокойно да бъде оставен да си клати краката, докато правосъдието се приготви да му отправи по-сериозни обвинения за други, по-сериозни простъпки, попадащи под властта на наместника.
Приор Робърт, любезно уведомен, че издирваният момък е хванат и доведен в манастира, където трябвало да остане в тъмницата поне една нощ, се чувстваше раздвоен между задоволството, че скоро ще отпаднат косвените подозрения относно смъртта на господаря Бонел и ще може изкъсо да подхване правните въпроси около наследството, и раздразнението, че му се налага, макар и временно, да приюти престъпник на собствена територия. Но нали на другата сутрин щеше да последва арест за убийство, така че неудобството не бе чак толкова голямо.
— И сега този младеж е в стражницата при портите, така ли? — попита той войника, който бе донесъл вестта.
— Да, отче. При него са двама от манастирските пазачи и ако благоволите, можете сега да му отправите обвинение, а сутринта наместникът ще ви освободи от отговорността за него. Ако искате, елате да го разпитате за коня. Дори и без кражбата на коня нападението срещу конярите е достатъчно сериозно прегрешение.
Приор Робърт не беше недосегаем за човешкото любопитство, нито пък имаше нещо против да хвърли един поглед на младия демон, който бе отровил пастрока си и бе разиграл хората на наместника из половината графство.
— Ще дойда — каза той. — Църквата не бива да обръща гръб на грешника, а само да осъжда греха.
В малката постройка при портата момчето седеше на една пейка срещу приветливия огън свито, сякаш да се защити от целия свят, но въпреки синините и посърналостта си изобщо не изглеждаше уплашено. Манастирските пазачи и хората на наместника го бяха обградили, гледаха го мрачно и му задаваха въпроси, на някои от които той благоволяваше да отговори лаконично. Войниците на наместника бяха целите прашни и изкаляни от преследването, а един-двама — дори поожулени и насинени. Блестящите очи на момчето се местеха от човек на човек и дори устните му сякаш потрепнаха в спотаена усмивка, когато погледът му се спря на онзи, който бе паднал в тресавището при Каунд. Бяха му съблекли взетото на заем расо и сега момчето изглеждаше слабо и русокосо, със светла гладка кожа и лешникови очи. Приор Робърт бе малко изненадан от младостта и от приятната му външност: наистина дяволът можеше да приема привлекателен образ!