— Толкова млад и вече грешен! — каза той на глас. Репликата не беше предназначена за момчето, а изречена на прага, докато Робърт влизаше, но на четиринайсетгодишна възраст слухът е остър. — И така, момче — каза приорът, като се приближи, — ти си смутителят на нашето спокойствие. Много неща ти тежат на съвестта и се опасявам, комай вече е късно дори за молитва да имаш време да се поправиш. И все пак ще се помоля за теб. Вече си достатъчно голям, за да знаеш, че убийството е смъртен грях.
Момчето го погледна право в очите и каза, като налягаше на всяка дума:
— Не съм убиец.
— О, дете, каква е ползата повече да се отрича известното? По същия начин би могъл да заявиш, че не си откраднал коня от нашия хамбар тази сутрин и пред очите на четирима слуги и много други хора.
— Не съм откраднал Руфъс — отвърна момчето рязко и твърдо. — Той е мой. Беше собственост на втория ми баща, а аз съм негов наследник, тъй като договорът му с манастира не е подпечатан, а завещанието, което ме прави негов наследник, остава в сила. Как ще открадна нещо мое? От кого?
— Ужасно момче! — възмути се приорът, който се наежи при такава дръзка защита и още повече при смътното подозрение, че този пакостник въпреки тежкото си положение дръзваше да се глуми. — Мисли какво говориш! Покай се, докато все още имаш време. Не си ли проумял, че убиецът не може да получи наследство от своята жертва?
— Казах го и ще повторя, не съм убиец. Отричам, кълна се в душата си, в олтара, в каквото поискате, никога не съм причинил зло на втория си баща. Затова Руфъс е мой. А когато завещанието влезе в сила, Руфъс, Молили и всичко останало наистина ще бъдат мои. Не съм извършил никакво престъпление. Каквото и да сторите или да кажете, няма да ме накарате да приема. Нито пък — добави той и очите му внезапно заблестяха — ще успеете да ме изкарате виновен.
— Добронамереността ви отива нахалос, отче приоре — изръмжа началникът на караула. — Той е един твърдоглав млад негодник, който заслужава да увисне на бесилото! — но повелителният поглед на Робърт го накара да се въздържи да цапардоса по главата безочливия нахалник. — Не мислете повече за него, той не заслужава притесненията ви. И не се безпокойте, слугите ще го затворят на сигурно място в килията. После правосъдието ще се погрижи за него.
— Да му дадат нещо за ядене — каза Робърт, все пак не без състрадание, спомняйки си, че това момче цял ден бе водило за носа преследвачите си — и нека леглото му да е твърдо, но сухо и достатъчно топло. А ако омекне и помоли… Момче, чуй ме и хубаво си помисли за спасението на душата си. Искаш ли, преди да заспиш, някой от братята да ти поговори и да се помоли заедно с теб?
Момчето вдигна поглед, в който внезапно блесна искрица, която можеше да бъде приета като надежда за покаяние, но приличаше по-скоро на пакостливо пламъче, и каза с престорена смиреност:
— Ще ви бъда много признателен, ако дойде брат Кадфел.
Беше сторил достатъчно и беше време да се погрижи за собственото си положение. Очакваше името да предизвика гримаса, както и стана, но Робърт бе предложил милост и сега нямаше как да се отметне или да постави условия. Той величествено се обърна към вратаря, който се навърташе на прага:
— Помоли брат Кадфел веднага да дойде тук. Можеш да му обясниш, че го викам, за да даде съвет и напътствия на един затворник.
Вратарят тръгна. Наближаваше часът за уединениние и повечето от братята сигурно се пареха в топлилнята, но брат Кадфел го нямаше там, както и брат Марк. Вратарят ги намери в сушилнята, където този път не бъркаха разни тайнствени лекове, а просто седяха омърлушени и си говореха тихо и тревожено. Новината за пленника оше не бе стигнала дотук. Ако беше през деня, щеше вече два пъти да е обиколила и най-затънтените кътчета на манастира. Всички знаеха, естествено, как бе минал денят на караула, но все оше не всички бяха разбрали с какво бе завършил.
— Брат Кадфел, викат те в постройката при портите — обяви вратарят, който само надзърна вътре от прага. И когато Кадфел го погледна с изненада, добави: — Има там един момък, който иска да му бъдеш духовен съветник, макар че ако питаш мен, той много добре владее духа си и дори се репчи на приор Робърт. Няколко конници от хората на наместника пристигнаха към края на вечернята с един затворник. Да, най-накрая хванаха младия Гърни.