Значи такъв все пак бе краят въпреки молитвите на Марк, въпреки безрезултатните му терзания и уповавания.
Кадфел се изправи с тъжна готовност.
— Идвам от сърце. Сега цялата битка е в наши ръце, а времето е малко. Горкото момче! Но защо не са го отвели направо в града? — докато всъщност тази дребна милост го зарадва, тъй като със забраната да излиза извън стените на манастира само чистата случайност му предостави възможност за кратка среща.
— Единственото сигурно обвинение, което могат да му отправят, е кражбата на коня, който е яздил тази сутрин, а той е предоставен на нашите грижи и за това ще го съди манастирът. Утре заран ще го отведат с обвинението в убийство.
Брат Марк тръгна след тях и ги последва до стражницата унил и притеснен, неспособен да каже дума. Той чувстваше в сърцето си, че това е грях, грехът на отчаянието — отчаяние не за него самия, а за истината, за справедливостта и правотата, както и за бъдещето на окаяното човечество. Никой не го бе молил да помага, но той тръгна сам и пряко всичко, една душа, отдадена на кауза, за която всъщност знаеше твърде малко, ако не се смятаха младостта на главния участник и абсолютното доверие, което брат Кадфел имаше в него. Това му стигаше.
Кадфел влезе във вратарската стаичка с натежало сърце, но не отчаян: не можеше да си позволи този разкош. Завари присъстващите в пълно мълчание и те като един извърнаха към него поглед. Робърт бе зарязал своите добронамерени, но и високомерни увещания, хората на закона бяха прекратили опитите да изкопчат някакво признание от своя затворник и доволни, че са го оставили на сигурно място, вече мислеха за постелите си в крепостта. Кадфел видя въоръжени мъже, наобиколили слабо момче в селски дрехи от домашноткан груб плат, гологлав и без връхна дреха въпреки мразовитата нощ. Седеше нащрек на една пейка до стената, поруменял от огъня, и изглеждаше, колкото и да бе невероятно, почти доволен. Очите му срещнаха погледа на брат Кадфел и проблеснаха — ясни, зеленикави, с тъмни дълги мигли. Косата му бе светлокестенява като дървесината на обработен дъб. Беше слабичък, но висок за годините си. Изглеждаше уморен, сънен, мръсен, целият в синини, но зад бляскавия поглед и сериозното изражение вътрешно той се кискаше, в това нямаше никакво съмнение.
Брат Кадфел го изгледа продължително и онова, което разбра, за момента му стигаше, за да не се тревожи особено за другото, което все още не бе разбрал. Първо огледа кръга от бойници и после се взря в приор Робърт.
— Отче приоре, признателен съм ви, че пратихте да ме повикат, и с радост поемам определеното ми задължение да направя каквото мога за затворника. Но трябва да ви кажа, че тези господа имат някаква грешка. Не подлагам на съмнение онова, което имат да кажат за залавянето на този момък, но ги съветвам най-искрено да го разпитат как и къде е прекарал сутрешните часове, след като според разказите е избягал от обора на манастира яхнал кон, принадлежащ на господарката Бонел. Смея да ви уверя — каза той сериозно на недоумяващите хора, — че сте хванали не Едуин Гърни, а неговия племенник Едуай Белкот.
ГЛАВА СЕДМА
Манастирската тъмница се състоеше от две малки килии, пристроени до задната част на стражницата, много чисти, снабдени с нарове, не по-лоши от онези, с които трябваше да се примиряват послушниците, и използвани твърде рядко. Килиите се сдобиваха с обитатели главно по летния панаир на Петровден, когато се случваше да приютят някой пиян ратай или манастирски брат, нуждаещ се от сън за охлаждане на някой непристоен изблик на невъздържаност. Тук те приемаха своята епитимия без озлобление, убедени, че е била напълно заслужена. От време на време сред обитателите се случваше и някой с по-смущаващи прегрешения — неуравновесен брат, хранил достатъчно дълго стаена омраза, за да упражни насилие, крадлив слуга или послушник, нарушил твърде грубо наложения ред. С една дума, манастирският съд нямаше кой знае каква работа.
В едната от килиите брат Кадфел и Едуай седяха един до друг и разговаряха сърдечно и приятелски. На вратата имаше решетка, но беше малко вероятно някой да надава ухо за онова, което се говореше зад нея. Братът, който държеше ключовете, беше сънен и напълно безучастен към причината, която му бе довела затворник. Единствената трудност за Кадфел може би щеше да е да блъска достатъчно силно, за да го събуди, когато решеше, че е време да си тръгва.
— Не беше чак толкова трудно — каза Едуай, облягайки се назад с въздишка на благодарност, след като унищожи пълна купа с каша, изпратена от милозливия магер. — Един братовчед на татко, който живее до реката, точно до Гей, има там овощна градина и навес за магарето и каруцата, достатъчен, за да се скрие Руфъс. Неговото момче дотича да ни каже в града, аз взех коня на татко и излязох да посрещна Едуин. Никой не дебнеше за петниста стара кранта като нашия Джафет, никой ме ме погледна, докато минавах моста, и нямаше защо да бързам. Алис дойде с мен и седна отзад да наблюдава. После си разменихме дрехите и конете и Едуин се отправи за…