— Добре, Едуай, честно казано, не очаквах да ми кажеш друго. Не е прегрешение да отстояваш верността си. Но искам да бъдеш на място, където лесно мога да те намеря, ако ми потрябваш, а и да бъда сигурен, че няма да хукнеш като пощурял пак да спасяваш някого.
Едуай си представи някакви килии в крепостта на Шрусбъри и придоби стоическо изражение, за да посрещне най-лошото.
— Дай ми дума, че няма да напускаш къщата на баща си и работилницата — каза Берингар, — докато не ти върна свободата! Защо да те храним на обществени разноски през коледните празници, след като ти си човек, който държи на думата си. Даваш ли я?
— О, разчитайте на честната ми дума! — възкликна Едуай, слисан и в същото време целият сияещ. — Няма да мърдам от двора, докато не ми разрешите. И благодаря!
— Добре! Вярвам на думата ти, както и ти можеш да вярваш на моята. Задачата ми, Едуай, не е на всяка цена да осъдя твоя вуйчо или безразборно някой друг за убийстбо, а да открия кой е истинският извършител на престъплението. И ще го направя! Тръгвай, лично ще те отведа в дома ти. Няма да е излишно да си поговоря малко с родителите ти.
Тръгнаха преди голямата литургия в десет — Берингар с Едуай на седлото зад него. Оказа се, че кокалестият петнист жребец може да носи товар, два пъти по-тежък от скромното тегло на господаря си. Отзад в редица по двама следваха тежковъоръжените конници. Само веднъж, по средата на литургията, когато мислите му трябваше да бъдат заети с по-възвишени неща, Кадфел се сети с раздразнение за още две отстъпки, които можеше да постигне, ако бе помислил навреме. Мартин Белкот сега беше без кон, манастирът искаше да се отърве от Руфъс, а Рихилдис сигурно щеше да се зарадва, ако животното отиде при зет й и тя престане да се чувства задължена на манастира за мястото в обора и зобта. Берингар вероятно би оценил хумора, ако повереше коня на дърводелеца с обяснението, че освобождава манастира от едно бреме. Но второто бе по-важно. Предния ден възнамеряваше да търси стъкленицата от отровата по брега на яза, а наместо това се озова затворен между стените на манастира. Защо когато помоли Берингар да каже на рибарите да гледат за мощехранителницата от крушово дърво, не го накара да проследи и тази тънка, но важна нишка на разследването? Ядосан на себе си, той даже се сопна на брат Марк, когато всеотдайният младеж го попита за тазсутрешните събития. Въпреки това след вечеря Марк невъзмутимо го последва в убежището му в градината.
— Аз съм един стар глупак — избухна Кадфел, надмогвайки унинието си — и пропуснах великолепна възможност някой да свърши работата ми там, където самият аз сега не мога да отида. Но вината не е твоя, съжалявам, че си го изкарах на теб.
— Ако е нещо, което искате да се свърши извън стените — каза Марк предпазливо, — защо днес да съм по-малко полезен, отколкото бях вчера?
— Прав си, но и бездруго веднъж вече те замесих. А ако имах достатъчно разум, можех да си послужа с ръцете на закона, което щеше да бъде много по-добре. Въпреки че изобщо не става дума за нещо опасно или осъдително — поясни той, сякаш сам себе си убеждаваше. — Трябва да се потърси една стъкленица…
— Миналия път — каза Марк замислено — търсехме нещо, за което се надявахме, че няма да се окаже стъкло. Жалко, че не го намерихме.
— Така си е. Този път обаче трябва да е именно стъкло, ако идването на Берингар вместо на Прескот наистина е някакво предзнаменование. Аз ще ти кажа къде да търсиш — и той обясни за прозореца на южната страна, отворен в онзи мразовит ясен ден.
— Тръгвам — каза брат Марк. — А вие можете да подремнете след обяда със спокойна съвест. Моите очи са по-млади…
— Внимавай, вземи кърпа и ако намериш стъклото, увий го внимателно и не го пипай излишно. Искам да видя как маслото се е стекло и засъхнало по стените.
Брат Марк се върна на стъмване. Оставаше половин час до вечерня, но от това време нататък диренето на нещо дребно по тесен, обрасъл с трева склон беше излишно и безнадеждно. Зимните дни почват късно и свършват рано, също както скъсяващата се пътека на живота след шестото десетилетие.
Кадфел послуша брат Марк и прекара следобеда в дрямка. Не можеше да отиде никъде, нямаше работа тук, нямаше никакво задължение, което да изисква усилията му. В един миг внезапно се сепна, събуди се и видя надвесената отгоре му мършава, но стройна суха фигура на брат Марк, които го гледаше с блага усмивка на своето свещеническо лице без възраст. Кадфел бе забелязал това негово излъчване още от времето, когато уплашеното и изпълнено с неприязън момче за пръв път се озова между манастирските стени. Тихият многозначителен и весел глас изтърколи времето обратно: пак беше на осемнайсет години, при това току-що навършени.