Брат Кадфел излезе от залата и остави присъстващите да продължат с обичайните въпроси. Господ все още не е отвърнал поглед от нас, помисли си той, докато се суетеше весело из сушилнята и ровеше по рафтовете за онова, което му трябваше. Лекове за гърло, гърди, глава, мазило за втриване в гърдите, гъша мас и силни билки. Останалото беше топлина, грижа и добро хранене. Там в Ридъркройсо имаха кокошки и собствена дойна крава. И накрая, една вещ, която трябваше да отнесе в Шрусбъри — малкото зелено шише, все още увито в платнената кърпа.
Братт Марк влетя в сушилнята. Пристигаше направо от заниманията по латински под наставничеството на брат Пол.
— Казаха ми, че заминавате и че аз ще ви замествам. О, отче Кадфел, как ще се справя без вас? А Хю Берингар и уликата, която имаме за него?
— Остави това на мен — отвърна Кадфел. — Пътят към Ридъкройсо минава през града. Аз лично ще отнеса стъклото в крепостта. Ти само не забравяй каквото си научил от мен! Добър ученик си, зная. Духом ще бъда с теб всеки миг. Представи си, че ме питаш, и сам ще намериш отговора — хванал в една ръка гърненце с мехлем, той разсеяно протегна другата и ласкаво потупа младата гладка тонзура, обкръжена с остра и гъста сламеноруса коса. — Няма да отсъствам дълго, ще вдигна брат Барнабас на крака за броени дни. Освен това чуй, скъпо момче, както разбрах, имението Молили е съвсем близо до мястото, където отивам, и ми се струва, че отговорът на онова, което искаме да знаем, може да се крие именно там, а не тук.
— Така ли мислите? — попита брат Марк с надежда, забравил за собствените си притеснения.
— Да, и имам нещо на ум… просто смътно усещане, че искаха да се отърват от мен на сбора… А сега ще ти заръчам ето какво: иди в конюшнята, избери ми едно хубаво муле и сложи всички тези неща в дисагите. Преди да тръгна, трябва да свърша една работа в лечебницата.
Брат Рийс седеше на своето място съвсем близо до огъня свит на стола си в блажена полудрямка, но достатъчно буден, за да отваря по едно бдително око при всяка дума или движение наоколо. Беше в добро настроение, радушно посрещна своя гост и лицето му се проясни донякъде, когато Кадфел му каза, че заминава към северозападната част на графството, в кошарите на Ридъкройсо.
— Твоят роден край, братко! Да нося ли поздрав от теб на границата? Имаш там три поколения роднини. Сигурно някои от тях са живи и до днес.
— И още как! — брат Рийс оголи беззъби венци в замечтана усмивка… — Ако ти се случи да се срещнеш с моя братовчед Кънфрит ап (Син на — бел. прев.) Рийс или с неговия брат Оуайн, предай им благословията ми. О, много роднини имам аз по тези земи. Питай за моята племенница Ангарад, момичето на сестра ми Мараред, най-малката ми сестра, дето се омъжи за Айфор ап Морган. Май че Айфор се спомина преди Време, ала ако излезе, че е жив, кажи му, че го помня, и му предай много здраве. Момичето трябва да дойде да ме види, нали нейният изгорник сега работи в града. Помня я като съвсем мъничка, като маргаритка беше — толкова висока и също толкова хубава.
— Ангарад ли беше момичето, дето отиде да слугува в къщата на Бонел от Молили? — предпазливо попита Кадфел.
— Да, и жалко! Но те са там от много години, тия саксонци. С времето почваш да свикваш с чуждите имена. Обаче по-нататък не можаха да стигнат. Молили е само един трън, забит в плътта на Кънлейт. Забит надълбоко… но почти отчупен… И това може да стане някой ден! И бездруго едва опира до саксонските земи.
— Наистина ли? — попита Кадфел. — Значи всъщност, въпреки че вече три поколения има собственик англичанин, имението Молили си е уелска земя?
— Уелско е колкото Сноудън (Най-високият връх (1085 т) в Камбрийските планини, Северен Уелс — бел. прев.) — каза брат Рийс, запален от искриците на стария родолюбив пламък. И всички съседи са уелсци, както и повечето от арендаторите. Родното ми място е малко по на запад, близо до църквата на Лансилин, в сърцето на Кънлейт. Уелска земя, откак свят светува!
Уелска земя! Това не би могло да се промени само защото някой си Бонел по бремето на Уилям Руфъс (Уилям II (1056–1100) — крал на Англия от 1087 до 1100 г., син на Вилхелм Завоевателя — бел. прев.) се е намъкнал там, присвоил е няколко акра и оттогава е успял да запази заграбеното под покровителството на графа на Честър. Защо изобщо не ми хрумна, питаше се Кадфел, да попитам по-рано къде се намира това имение?
— И Кънлейт има правомерно назначени уелски съдии, нали? И прилагат закона на Хайуел Да, а не на Нормандска Англия…