— Пак ли вие, отче? И пак с вода от десет кладенеца, за да докажете, че младият Гърни не бил виновен, когато на нас ни трябва само един свидетел, който е стоял наблизо и го е видял да извършва злодеянието! Дошли сте да ни хвърляте още прах в очите, докато виновникът се добере до Уелс, така ли?
— Дойдох да попитам — каза не съвсем искрено брат Кадфел — дали няма нещо ново във връзка с онова, което съобщих на Хю Берингар вчера.
— Нито има, нито ще има. Значи вие сте го пратили да гони вятъра по реката! Разбира се, трябваше да се сетя! Един нахален млад измамник ви разказва някаква измислица, вие се хващате и пускате фитила и на други хора. Пълни глупости! Да заделяме хора, за да гребат нагоре-надолу по Севърн в този студ и да търсят някаква кутийка там, където никога не е попадала! Май за доста неща имате да отговаряте, отче.
— Безспорно — съгласи се брат Кадфел миролюбиво. — Всички имаме, вие също. Но да полага усилия в името на истината и справедливостта, е задължение на Берингар, а също така Ваше и мое. Аз моето изпълнявам, доколкото мога, и гледам да не се хвърлям към най-очевидното и лесното и не си затварям очите за всичко останало само за да си спестя труда и да си гледам спокойствието. Е, май съм ви обезпокоил напразно. Все пак нека Хю Берингар научи, че съм идвал и съм питал за него.
При тези думи той погледна сержанта и дълбоко се усъмни, че съобщението му ще бъде предадено. Не, сериозна улика, която доказваше, че са на погрешен път, не можеше да се остави на този човек, който така вярваше в собствената си правота, че бе в състояние дори да изкриви обстоятелствата и фактите само за да прилягат към убеждението му. Нямаше как, шишето трябваше да продължи за Ридъкройсо и да изчака да му дойде времето, когато брат Барнабас щеше да оздравее и отново да се върне сред овцете си.
— Виждам, че сте добронамерен, отче — каза Уилям благосклонно, — но подобни въпроси са твърде далеч от светата обител. По-добре ги оставете на онези, които имат опит.
Кадфел се сбогува, без да възрази, възседна мулето си и мина обратно през града към подножието на хълма, където пътят завиваше наляво и стигаше до моста, извеждащ на запад. Поне нищо не беше загубено, Берингар следваше нишката, която му бе посочил. Сега беше време да се съсредоточи върху предстоящото пътуване и да остави временно настрани грижите за Рихилдис и нейния син, докато не направи всичко, което бе по силите му, за брат Барнабас.
Пътят от Шрусбъри до Озуъстри бе един от главните в района и по тази причина доста добре поддържан. Предшествениците от далечното минало, римляните, го бяха прокарали преди много години, по време на своето управление в Британия. Съшият този път продължаваше на югоизток и стигаше чак до Лондон, където крал Стивън сега се подготвяше да празнува Коледа сред своите лордове. Кардинал епископ Албърик Остийски бе зает с провеждането на легатския си съвет за реформите в църквата, както и за вероятното понижение на игумен Херибърт. Но тук, в противоположената посока, пътят бе прав и широк, само на места обрасъл с трева и диви храсти. Минаваше през тучни ливади и гористи местности, за да стигне след по-малко от осемнайсет мили до град Озуъстри. Кадфел го измина с бърз, но равномерен ход, за да не изморява мулето. От там до кошарите нямаше четири мили. Както яздеше на запад в падащия здрач, далечните хълмове на Уелс се издигаха синкави и благородни, а величественият хребет на Беруин се разтапяше в леко забуления небосклон. Преди да се стъмни съвсем, той стигна до къшлата, разположена в една гънка между хълмовете. Ниска и солидна дървена постройка осигуряваше подслон за братята, а отвъд се простираха доста по-големите кошари, където овцете можеха да се приютят от мраз и сняг. Още по-нататък, нагоре по полегатите склонове, следваха виещите се стени на огражденията от сив камък, сред които добитъкът пасеше в това сравнително меко начало на зимата. Ако стърнищата и тревата не стигаха, дохранваха животните с корени и зърно. Най-упоритите все още бяха навън по хълмовете. Кучето на брат Саймън залая и наостри уши — бе доловило тихия звук от копита, които се движеха почти безшумно по обраслата с трева пътека.
Кадфел слезе пред портата и Саймън нетърпеливо изскочи да го посрещне — слаб, жилав и разчорлен, около четирийсетгодишен, но безпомощен като дете при всяка грижа, която не се отнасяше до овцете му. Тях познаваше, както майката познава своите рожби, но болестта на брат Барнабас го бе съсипала. Сега енергично се здрависа с Кадфел в израз на благодарност, че вече не беше сам със своя болен.