— Много е зле, Кадфел, като диша, гърдите му свистят, все едно човек ходи в гората през есента. Опитах се да го оправя с изпотяване, но не успях…
— Сега ще видим — каза Кадфел успокоително и влезе в тъмната, ухаеща на дървесина хижа.
Вътре беше блажено сухо и топло: дървото е най-добрата броня срещу лошото време, щом няма опасност от пожар както тук, в тази пустош. Разполагаха само с най-необходимите вещи, но те им бяха достатъчни. Във вътрешната стая брат Барнабас лежеше в леглото си нито заспал, нито буден, в някакъв мъчителен унес, а при всяко вдишване и издишване гърдите му издаваха особен хрип, точно според описанието на брат Саймън. Челото му бе горещо и сухо, очите — полуотворени и замъглени. Беше едър масивен човек, целият в мускули, с много вътрешна сила да се пребори с болестта. Оставаше тази сила да бъде насочена.
— Ти иди и си върши работата — каза Кадфел, сложи торбата си в долния край на леглото, отвърза я и я разтвори. — Него остави на мен.
— Ще имаш ли нужда от нещо? — опита Саймън притеснено.
— Котел с вода на огъня, парче плат и кана, това е всичко. Ако ми трябва нещо, ще си го намеря.
За щастие брат Саймън го послуша и се подчини. Той изпитваше почти детинско страхопочитание към всички, които умееха да си служат с церове. Кадфел се труди над брат Барнабас цяла вечер, без да бърза, на светлината на единствената свещ, която Саймън донесе, когато се смрачи. Сгорещен камък, увит в парче уелски вълнен плат, за краката, продължително и енергично разтриване на гърдите, врата и ребрата с мехлем, приготвен от гъша мас, синап и други сгряващи билки, а след това компрес на гърдите и гърлото с парче от същия плат; студени кърпи на сухото чело и глътка греяно вино с пореч и билки против треска. Дозата бе приета спокойно и равномерно, с облекчено дишане и разхлабени мускули. Болният потъна в неспокоен сън, но в полунощ потта потече като дъжд и постелята подгизна. Когато кризата отмина, двамата грижливи болногледачи повдигнаха брат Барнабас, измъкнаха одеялото изпод него и постлаха ново, увиха го отвсякъде с друго и метнаха отгоре му още топли завивки.
— Иди да си легнеш — каза Кадфел доволен, — той вече е много по-добре. Призори ще се събуди гладен.
Сбърка с няколко часа, защото брат Барнабас спа почти до пладне на другия ден, след което се събуди с ясен поглед и леко дишане, ала немощен като новородено агне.
— Не бери грижа за това — успокои го брат Кадфел весело. — И да се изправиш на крака, няма да излизаш навън поне още два-три дни! Сега имаш време да помързелуваш. Двама сме достатъчни, за да гледаме овцете.
Брат Барнабас, почувствал безкрайно облекчение, с радост се възползва от съвета. Яде, първо неуверено, защото треската го бе оставила без вкус, но после с все по-голямо блаженство, бързо прераснало в свиреп глад.
— Най-добрият знак, че се оправя — каза Кадфел. Човек, който яде обилно и с удоволствие, вече е на път да оздравее.
И те оставиха болния отново да заспи със същото блаженство, с което се бе нахранил, и излязоха навън при овцете, пилетата, кравата и останалите обитатели на кошарата.
— Добра година — каза брат Саймън, като гледаше със задоволство дългокраките жилави планински овце.
Уелски овце, помисли си Кадфел, зареял поглед на югозапад, където в далечината се издигаше дългият хребет на Бъруин — с издължени, горделиви, непроницаеми глави, остър слух, проницателни и мъдри жълти очи, които биха могли да смутят и светец.
— Все още има паша с тази трева, която никне и досега, пък и те понатрупаха лой на стърнището след жътва. Имаме и листа от цвекло, които също са добър фураж. Ако не стегне тежка зима, когато ги стрижем, руното им ще е по-добро от други години.
От билото над оградените с каменни стени кошари брат Кадфел отправи поглед на югозапад, където дългият хребет се гмурваше в низините между хълмовете.
— Тъй като гледам, имението Молили се намира някъде там, в скътаните до възвишенията земи, нали?
— Там е, на три мили се пада по околния път. Самата къща е навътре между склоновете, а земите са открити на югоизток. Чудесно имение за тези места. И като потрябва да пратя вест в манастира, много се зарадвах, щом научих, че в Молили вече имало наш управител. Някаква работа ли имаш там, братко?
— Трябва да проверя нещо, но това ще стане, когато брат Барнабас укрепне и можете да се справяте без мен — той се обърна и хвърли поглед на изток. — Дори и тук сигурно сме на миля, че и повече в уелска земя според стария граничен насип. Нали не съм овчар, досега не съм бил по тези места. Аз самият съм от Гуинед, от другата страна на Конуи. Но и тези хълмове ми напомнят за родния край.