Сред този порой от уелски имена момчето се разтопи в усмивка.
— Айфор ап Морган е още жив, господине. Живее доста нататък, почти до Лансилин. Ще изляза с теб и ще ти покажа пътя.
Той подскачаше леко по каменните стъпала пред Кадфел до портата. Кадфел го следваше, стиснал юздите на своя кон. Погледна на запад между хълмовете, накъдето му сочеше момчето.
— До къщата на Кънфрит ап Рийс е не повече от половин миля, намира се на самия път от дясната страна, дворът е заобиколен с плет. Ще видиш белите му кози в малката оградена ливада. За Айфор ап Морган трябва да продължиш по-нататък. Дръж същия път, докато минеш хълмовете и долината остане в краката ти, после хвани пътеката вдясно, която пресича нашата рекичка, преди да се влее в Кънлейт. Половин миля по-нататък пак погледни надясно между дърветата и ще видиш малка дървена къща. Айфор живее там. Вече е много стар, но и досега си живее сам.
Кадфел му благодари и се качи на коня.
— А пък другия брат — Оуайн — добави момъкът весело, изгарящ от желание да каже колкото може повече, за да бъде в услуга на един уелсец, — ако останеш още два дни, може и да го зърнеш в Лансилин вдругиден, когато ще се събере областният съд, тъй като той има дело, което се отложи от миналото събиране заедно с още няколко. Съдиите сега оглеждат спорните земи и вдругиден трябва да произнесат присъдата. Те гледат да приключат споровете преди Коледа. Чифликът на Оуайн е далеч извън града, но него самия можеш да го намериш в църкбата на Лансилин. Един от неговите съседи преместил граничния камък или поне той така разправя.
Беше казал много, без дори да предполага. Един въпрос, може би най-важният от всички, съвсем неочаквано и лесно бе получил отговор.
Кънфрит ап Рийс — в рода имаше толкова много Рийсобци, че понякога се налагаше да ги изброяват три поколения назад, за да ги различат един от друг — се намери съвсем лесно и нямаше нищо против да прекара деня дори и с един бенедиктински монах, след като говореше уелски. Сърдечно покани Кадфел в дома си и любезният му жест бе приет с удоволствие. Къщата имаше една стая и кухничка, подобна на килер — царството на един самотен мъж. Нямаше следа от друго присъствие освен това на Кънфрит и на собствените му кокошки и кози. Беше здрав набит уелсец с едър кокал, къдрава черна коса, посивяла по слепоочията и оредяла на темето, както и живи блестящи очи сред паяжина от ситни бръчки, обичайни за добросърдечните и весели хора, които живеят на открито. Беше поне двайсет години по-млад от своя братовчед в лечебницата на Шрусбъри. Предложи на Кадфел да го нагости с хляб, прясно козе сирене и сушени сладки ябълки.
— Добрият старец, значи още е жив! Много пъти съм се чудил. Той е първи братовчед на майка ми, не мой, но едно време много се имахме. Сега трябва да е към осемдесетте. И му е все така добре в манастира? Ще му проводя едно шише, отче, ако бъдете така любезен да му го отнесете. Мое производство. Ще го поддържа здрав през зимата. При нужда една капка се отразява добре на сърцето, а и не вреди на паметта. Само като си помислиш, че още ни помни всичките! Моят брат ли? О, ще предам на Оуайн поздравите, когато го видя. Той има добра жена и големи синове, тъй речете на стареца. По-големият, Елис, ще се жени през пролетта. Вдругиден ще се видя с брат ми, има дело в областния съд в Лансилин.
— Така ми обясниха и в Молили — каза Кадфел. — Желая му успех.
— А, той разправя, че Хайуел Файкан, негов съсед, преместил един от синорните камъни, и така трябва да е, но и Оуайн на негово място щеше да стори същото. Туй си е стара закачка между нас… Всъщност какво да ви разправям, като и вие сте от нашите. Ще направят, както реши съдът, винаги постъпват така… до следващия път. Но не го вземат много навътре. Можете да бъдете сигурен, по Коледа ще пият заедно.
— Както и всички ние — каза някак тържествено Кадфел.
Скоро след това се сбогува, благодари сърдечно за любезността, извини се с друго задължение, при това истинско, което все още го очакваше, и с краткия ден, качи се на коня и пое покрай рекичката. Чувстваше се насърчен и пречистен от общуването с тази открита и безстрашна добронамереност. Малкото шише със силния, домашно приготвен ликьор се полюшваше в торбата му. Радваше се, че другото, онова от отровата, бе оставил в кошарата.
Премина клисурата и пред него се разкриха долината на река Кънлейт и пътят вдясно, който се вие между треволяците край потока. Половин миля нататък склонът на хребета стана горист. В буйната зеленина на лятото сигурно трудно се забелязваше ниската дървена постройка между дърветата, но сега, когато листата бяха окапали, тя се открояваше зад голите клони като самодоволна кокошка посред курник. Наоколо имаше чиста трева, която стигаше почти до оградата, а дърветата преграждаха гледката като дръпната наполовина завеса. Кадфел свърна нататък и продължи по ивицата трева към задната част, тъй като не видя врата откъм пътя. Внезапно иззад островърхата страна на къщата се появи кон, вързан на дълго въже. Пасеше си невъзмутимо, висок, мършав и непривлекателен, подобен на онзи, който яздеше, само че с няколко години по-стар. Щом го видя, Кадфел се закова на място, застина за момент, втренчен в него, а после слезе в острата трева.