Сигурно има много такива коне: стара петниста кранта. Този беше точно такъв, на ярки бели и черни петна в невероятни съчетания. Но, естествено, всичките не можеха да се казват по един и същ начин.
Кадфел пусна юздата и внимателно се приближи към кротко пасящото добиче, което му хвърли един поглед и повече не го удостои с внимание. Той изцъка с устни и тихо го повика:
— Джафет!
Конят наостри дълги уши, вдигна кокалестата си дружелюбна глава, протегна въпросително муцуна, разшири ноздри към познатия звук и след като реши, че не е сбъркал, пристъпи доверчиво към протегнатата ръка на Кадфел. Монахът гальовно прокара пръсти нагоре по високото чело и по любопитно протегнатия врат.
— Джафет, Джафет, какво правиш тук?
Четирите копита на това кротко същество не помръдваха и затова Кадфел рязко вдигна глава към ъгъла на къщата, когато се зачу шум от стъпки в изсъхналата трева.
Един достолепен старец го гледаше неподвижно и безмълвно. Беше висок, беловлас и с бяла брада, но с все още черни и гъсти като прещип вежди, надвиснали над бледосини като зимно небе очи. Дрехата му беше обичайният за селяните дълъг халат от груб домашноткан плат, но ръстът и осанката му я превръщаха в пурпурна мантия.
— Доколкото виждам — каза Кадфел, обръщайки се към него, все още с ръка върху приведения врат на Джафет, — ти трябва да си Айфор ап Морган. Аз се казвам Кадфел, някога Кадфел ап Майлир ап Дафид от Тревриу. Тук съм по молба на Рийс ап Грифит, брат на жена ти, а сега брат Рийс в манастира Шрусбъри.
Гласът, който прозвуча от широката уста със строго стиснати сухи устни, беше дълбок, звучен и изненадващо мелодичен.
— Сигурен ли сте, че не сте тук заради един мой гост, отче?
— Не, дошъл съм заради теб — отвърна Кадфел. — А сега вече ще бъде заради двама ви. Най-напред искам да ти казка да скриеш някъде това добиче, защото, след като аз мога да го позная само по описание, значи ще го сторят и други.
Старецът го удостои с изпитателен син поглед.
— Заповядайте в моя дом — каза той, обърна се и тръгна пред него.
Но Кадфел най-напред отведе Джафет зад къщата и скъси въжето му, за да не може отново да мине отпред, и чак тогава последва стопанина.
Изправен неподвижно сред стаята в задимения и наситен с мирис на дърво сумрак, старецът беше застанал до Едуин, покровителствено сложил ръка на рамото му. А Едуин, с възприемчивото благородство на младостта, бе заприличал по странен начин на стареца, бе възприел неговото чисто достойнство и великодушие и в този момент стоеше като него, изпънат и безмълвен, неволно подражавайки на начина, по който Айфор ап Морган си държеше главата, и на ведрия и спокоен взор в очите му.
— Момчето ми каза, че сте му приятел, а неговите приятели са добре дошли в моя дом.
— Отец Кадфел беше добър с мен — обади се Едуин, — а както ни разказа Майриг, помогнал е и на Едуай. Върви ми на приятели. Но как ме намерихте?
— Като изобщо не те търсих — отвърна Кадфел. — Наистина имах някои притеснения, затова не исках да зная къде си, и не съм изминал този път, за да те намеря. Дойдох с невинното поръчение да намеря Айфор ап Морган. Прати ме същият стар брат, когото вие с Майриг посетихте в нашата лечебница. — Братът на твоята жена, приятелю, Рийс ап Грифит, е все още жив, а за възрастта си — и здрав. В нашия манастир е и щом чу, че тръгвам насам, ми заръча да нося на роднините му поздрави и благословия. Не е забравил близките си, въпреки че е минало много време, откакто се е разделил с вас, а се съмнявам, че някога ще може да дойде отново. Вече посетих Кънфрит ап Рийс, а по него пратих поздрави и на брат му Оуайн. Ако сред живите има и други негови роднини или съседи, които все още си го спомнят, бъди така добър да ги поздравиш при сгоден случай и да им кажеш, че той не е забравил своя род, земята си и всички, чиито корени са в нея.