— Значи тъй — рече Айфор и внезапно се разтопи в сърдечна усмивка. — Той винаги е бил верен на рода, много обичаше моето момиче и всички млади, макар че нямаше свои деца. Загуби жена си рано, иначе и досега да е сред нас. Седнете за малко, отче, и ми кажете как е той. Ако му отнесете моята благословия, ще съм ви благодарен.
— Майриг сигурно ти е разказал много от онова, което аз знам — рече Кадфел, докато се настаняваше до него на пейката, — когато ти е довел Едуин, за да го скриеш. Той не е ли с вас?
— Моят внук сега гостува на роднини и съседи — каза старецът, — защото вече рядко се връща. Ще си дойде след няколко дни. Той наистина ми каза, че двамата с това момче са видели стареца, но остана само час, преди да тръгне да обикаля роднините. Ще има време да си поприказваме, като се върне.
Кадфел си мислеше, че трябва да съкрати собственото си посещение, тъй като, макар и да не му беше хрумнала възможността служителите на закона да решат, че си струва да го проследят, след като излезе от Шрусбъри, това, че твърде лесно откри Едуин, бе разколебало усещането му за сигурност. Вярно, че нито бе възнамерявал, нито се бе надявал да издири момчето точно тук, но не беше изключено дори Хю Берингар, да не говорим за подчинените му, да са решили, че е възможно тъкмо така да стане, и да са пратили някой тайно по петите му. Но не можеше просто така да предаде поздравите и веднага да си тръгне, а и старецът очевидно изпитваше удоволствие да поразрови спомените си за младостта. Той бъбреше весело за времето, когато жена му все още била с него, както и дъщеря им, русо и красиво момиче. А сега друго не му оставало освен един внук и едната чест.
Изгнанието в този далечен край и с този човек бе повлияло силно на Едуин. Той се отдръпна встрани, за да остави възрастните на спокойствие, без да се оплаква или да задава въпроси, които засягаха собственото му объркано положение. Тихо излезе и се върна с чаши и кана с медовина, поднесе я ненатрапчиво, целият излъчващ достойнство и смиреност, и отново се отдръпна, докато накрая Айфор се обърна, протегна дългата си ръка и го дръпна на масата.
— Ела, моето момче, сигурно искаш да попиташ за някои неща отец Кадфел и да му кажеш други.
Излезе, че момчето не си беше глътнало езика, и след като го поканиха, стана словоохотливо както винаги. Първо попита за Едуай с тревога, която не би показал пред самия него, и видимо се успокои, когато разбра, че приключението им е завършило по-добре от очакваното.
— И Хю Берингар се е показал толкова честен и благороден? Изслушал ви е и е тръгнал да търси моята кутия? Ех, дано да я намери… Много ми беше криво, че натоварих Едуай да изиграе тази роля, но той настояваше. Тогава прекарах Джафет по обиколния път до един гъсталак край реката, където понякога се събираме да играем. Майриг ме намери там, каза ми да тръгвам за къщата на дядо му и ми обясни как да стигна дотук. А на другия ден дойде и самият той, точно както беше обещал.
— А какво си решил да правиш — попита предпазливо Кадфел, — ако истината никога не излезе наяве? Ако не можеш да се върнеш? Разбира се, да не дава Господ историята да свърши по този начин, и с Божията боля аз ще се погрижа това да не стане!
Лицето на момъка бе сериозно, но спокойно. Тук, в това убежище, той се бе отдал на дълбок размисъл и бе прекарал толкова време, съзерцавайки благородното лице на своя покровител, че между двамата се бе появила някаква прилика.
— Аз съм як и мога да работя. Ако се наложи, мога да си вадя хляба в Уелс, дори и да се наложи да живея като чужденец. И други мъже са напускали по принуда домовете си заради несправедливи обвинения и въпреки това са се справяли. Мога и аз. Но ми се иска да се върна. Не ми се ще да оставям майка си точно сега, когато е съвсем сама, а положението й е толкова несигурно. И не желая да ме запомнят като човек, отровил пастрока си и избягал, след като не съм и помислял да му сторя нещо лошо.
— Това няма да се случи — каза Кадфел твърдо. — Не напускай убежището си още няколко дни, уповавай се на Бога и, надявам се, ще докажем истината. Тогава ще можеш да се върнеш открито и достойно.
— Наистина ли вярвате, че ще стане така, или ми го казвате само за да ме успокоите?
— Вярвам го. Душата ти няма нужда да бъде окуражавана с лъжи. А и аз никога не бих те излъгал, дори и за добро.
Все пак лъжи имаше или поне — неизречени истини, които терзаеха мислите му, и той реши, че е по-добре да се сбогува и да тръгне с извинението, че времето напредва, а денят е кратък.
— Трябва да се връщам в Ридъкройсо — каза той и понечи да стане от масата, — тъй като съм оставил брат Саймън да върши цялата работа съвсем сам, а брат Барнабас все още не се е възстановил напълно. Казах ли ви, че ме пратиха там да излекувам болния брат и да го заместя, докато се оправи?