— Нали ще дойдете отново, ако има новини? — попита Едуин и макар че гласът му беше овладян, в очите му се четеше тревога.
— Да, когато има какво да ти съобщя, ще дойда отново.
— Значи още няколко дни ще бъдете в Ридъкройсо? — попита Айфор ап Морган. — Тогава се надявам, че ще се видим още веднъж, когато имате повече свободно време.
Точно беше тръгнал към вратата, за да проводи своя гост, пак положил покровителствено ръка върху рамото на Едуин, когато внезапно замръзна на място, протегна другата си длан с разперени пръсти и им даде знак да запазят тишина. Възрастта не притъпила този древен слух: той пръв долови шума от приглушени гласове. Не отдалече, идваха отблизо и бяха нарочно приглушени. Чуха се стъпки в сухата трева. Под дърветата вързаният кон изцвили призивно, оповестявайки приближаването на други коне.
— Не са уелсци! — отбеляза Айфор с беззвучен шепот. — Англичани! Едуин, иди в другата стая!
Момчето се подчини незабавно и безмълвно, но след миг отново се появи в сумрака на прага.
— Те са там… двама, отвън пред прозореца. В кожени брони, въоръжени…
Неканените гости сега бяха при външната врата, а шепотът им бе станал по-силен. Явно вече не полагаха усилия да се крият.
— Това е петнистото добиче… няма грешка!
— Аз какво ти разправях, намерим ли единия, ще намерим и другия!
Някой изсумтя приглушено и доволно. После внезапно един юмрук заблъска по вратата и същият глас извика силно и заповеднически:
— В името на закона отворете!
Незабавно последва силен ритник, който отпрати вратата към стената и рамката се изпълни с масивната фигура на брадатия сержант от Шрусбъри. Иззад гърба му надничаха още двама тежковъоръжени конници. Брат Кадфел и Уилям Уордън се озоваха почти непосредствено един срещу друг. Разпознаха се незабавно, което накара единия да настръхне, а другия да разтегли устни в ехидна усмивка.
— Добра среща, отче Кадфел! Съжалявам, че нямам заповед за вас, работата ми е с младежа зад гърба ви. Трябва ми Едуин Гърни. А това май че си ти, момче, нали?
Едуин пристъпи напред, блед като дрехата си, с огромни очи, но с дръзко вирната брадичка и с поглед като насочена пика. Беше научил много за няколкото дни, прекарани в този дом.
— Така се казвам — каза той.
— Тогава те арестувам по подозрение в отравянето на Жерваз Бонел и ще те откарам под стража, за да се изправиш пред съда в Шрусбъри.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Айфор ап Морган се изправи, пое си дълбоко въздух и сякаш се извиси с още половин глава, след което излезе напред и застана срещу своя неочакван посетител.
— Слушай, мъж — каза той с дълбокия си глас, самият той оръжие. — Аз съм стопанинът на този дом, а досега ти не си се обърнал към мен. Има канени гости, има и други, нечакани, но желани. Теб не те познавам, не съм те канил и не те приветствам с добре дошъл. Бъди така любезен да ми се представиш, ако имаш работа с мен или с някой друг под моя покрив. Иначе напусни тази къща!
Не можеше да се каже, че сержантът се сконфузи, тъй като постът му бе щит срещу каквито и да било лични унижения. Но той оцени по достойнство този смел човек и се отказа от дръзкото си нападателно поведение.
— Доколкото разбирам, ти си Айфор ап Морган. Аз съм Уилям Уордън, сержант на служба при Гилбърт Прескот, наместника на Шропшир, и преследвам Едуин Гърни по подозрение в убийство. Мое задължение е да го върна на всяка цена в Шрусбъри, където това обвинение е в сила, и аз ще изпълня своя дълг. Ти като старейшина в тази област също си подчинен на закона.
— Но не на английския закон! — възрази спокойно Айфор.
— На закона! Убийството си е убийство по всички закони. Убийство чрез отравяне, старче!
Брат Кадфел хвърли поглед към Едуин, който стоеше неподвижен и пребледнял. Момчето се пресегна, за да стисне възрастния човек за ръката в желанието си да го успокои, но любовта и благоговението, които изпитваше към него, бяха твърде силни, за да намери сили да довърши жеста си. Кадфел го направи вместо него и внимателно хвана кокалестата китка. Каквото и да кажеха и да стореха в този момент, момчето шеше да бъде отведено. След като пред къщата стояха трима и отзад още двама, кой можеше да ги спре? А човекът пред тях беше самоуверен и непреклонен. Той беше в състояние да търси дребнаво отмъщение заради няколко дръзки приказки, но щеше да си пази кожата, изправен пред началник като Берингар, който можеше да си позволи необясними скрупули по отношение на разни престъпници. За предпочитане бе да не настройват ненужно Уордън срещу себе си, след като малко проявено благоразумие можеше да защити Едуин по-успешно.