— Кутия с находки номер четири! — обяви потният мъж, а негов колега вдигна високо кутията. — Стъклен делфин, три чаши с поднос, преспапие със снежинки, метална подложка за тенджери и малко градинско джудже с градинска количка. Все симпатични джунджурийки. Кой дава двайсет крони?
Рене чакаше и се озърташе. Беше си създал предварително мнение кои ще се включат в наддаването. Една жена на втория ред вдигна ръка. Присъстваше в списъка на Рене: вече бе купила лава лампа, гоблен с „Мона Лиза“ и една кутия с находки.
— Добре, имаме двайсет крони! — потвърди водещият търга.
— Трийсет — качи Рене.
Мъжът с чукчето повтори предложението му и погледна жената. Тя вдигна мизата с още десет.
— Четирийсет крони — водещият погледна Рене, а той вдигна ръка и кимна. — Петдесет.
Жената се обърна да види с кого се надпреварва. Рене разтегли устни в усмивка. Водещият търга повтори предложената от Рене сума. Жената поклати глава.
— Друг? Никой?… Петдесет крони веднъж, петдесет крони втори път… петдесет крони трети път! Продадено за петдесет крони!
Продължиха с четвъртата поред кутия. Рене отиде и плати. В брой. Това беше третата му покупка на този търг. Смяташе да приключи. С кутията под мишница напусна залата, мина покрай пълното кафене и излезе навън. Отправи се към петгодишната си виненочервена тойота „Ярис“. Сложи кутията в багажника, където беше прибрал и другите покупки, запали и потегли към къщи. Към Хапаранда.
По шосето настрои темпомата на 90 км/ч и се сля с общия ритъм на движението. Обикновена кола сред обикновени коли.
Анонимност. Има ли нещо по-хубаво?
Вече близо две години въртеше бизнес в Хапаранда. Обитаваше двустаен апартамент в центъра. Работеше половин ден в закусвалня за хамбургери. На колегите си беше казал, че през останалото време учи задочно. Архивистика и документалистика в университета в Сундсвал. Нарочно избра специалност, която, предполагаше, би събудила любопитство у малцина. Никога не се включваше в служебни мероприятия, не излизаше с колегите си на бира, не ходеше с тях на кино, отказваше покани за домашни събирания. Заради твърде строгите му дрехи и скромни маниери колегите му го смятаха за чудак. Отдавна бяха прекратили опитите да го приобщят към колективните занимания. А това го устройваше идеално.
Всичко на всичко десетина души в Хапаранда знаеха, че той изобщо съществува.
Четирима бяха наясно с какво всъщност се занимава.
Други на негово място щяха да се старали повече хора — стига, разбира се, да са „от контингента“ — да знаят кои са и какво правят. Да намират стимул в почитанието и възхищението на околните. Според Рене обаче човек се стремеше към слава единствено за да подхранва егото си. А той нито се нуждаеше, нито ламтеше за такъв тип признание.
Знаеше кой е и защо е такъв.
Успешен, защото беше амбициозен и умен.
Към петнайсетата му годишнина родителите му го заведоха при психолог. През цялото си детство беше различен, странен, вълк единак с трудности да се привързва и да създава приятелства. След няколко противни за него инцидента в училище започнаха да поставят под въпрос способността му да изпитва съчувствие. Проблемът, естествено, беше в него, а не в онези, неамбициозните, ниско интелигентните, лишени от въображение хора, с които бе израснал и с които бе принуден да живее под един покрив.
След куп проведени тестове, изследвания и скъпи посещения при психолози родителите му получиха желаното. Не благодарен син, осъзнал, че е сгрешил, който занапред ще полага максимални усилия да не мрази всяка секунда от безмозъчното им тесногръдо съществувание. Не. Получиха нещо по-добро. Диагноза. Потвърждение на своите отдавнашни съмнения.
Че той не е нормален.
Социопат с висок умствен потенциал. Или психопат. Тук мненията на специалистите се разминаваха донякъде. Не тази част от диагнозата обаче беше най-съществената. Не и за него. За него значение имаше високият му умствен потенциал.
Или с други думи, той беше извънредно интелигентен.
По-късно се яви на няколко теста за интелигентност и изкара 139 точки по скалата на Уекслър. Резултатът му беше повече от достатъчен да кандидатства за членство в „Менса“ и подобни организации, но той не проявяваше никакъв интерес да членува в тях. Нито пък да парадира с изключителния си интелект.
По радиото пуснаха Уитни Хюстън. Рене усили звука. Уитни Хюстън олицетворяваше абсолютното съвършенство. Имаше всичко: глас, външен вид, уязвимо излъчване, сила, чувственост. Комплексен артист. По отношение на Уитни той беше напълно съгласен с Патрик Бейтмън, главния герой в романа „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис. Не си падаше по другите артисти, възхвалявани от Бейтмън: „Дженезис“, Фил Колинс, „Хюи Луис енд дъ Нюз“. Всъщност не смяташе, че и книгата е кой знае колко добра. Прочете я по-скоро заради заглавието. Не беше гледал филма.