— Ще се отбия у Хелгрен — съобщи, докато си обличаше куртката.
— Защо?
— Защото все още разследваме кой е отровил вълците, но най-вече за да се заяждам.
Хана беше сигурна, че ще успее да постигне само това: да се заяде с Хелгрен. Нищо повече. Хелгрен се беше измъквал при наличие на много по-сериозни доказателства срещу него, а този път дори не разполагаха с улики.
— Искаш ли компания?
— Разбира се.
Заедно излязоха от участъка. Хана очакваше навън да чакат поне неколцина журналисти, но нямаше никого. Вярно, пресконференцията в Люлео — там присъстваше и Гордън — беше много постна. Съобщиха за жертва на злополука, къде е станало произшествието и помолиха, ако някой е видял във въпросния район тъмносин автомобил в началото на миналата седмица, да се свърже с полицията. Нито дума за огнестрелната рана, за вълците или за евентуална връзка с труповете в покрайнините на Рованиеми. Но в град, където инцидент с блъснат от кола лос мигновено цъфва на първа страница във вестника, Хана очакваше, че щом човек е загинал от насилствена смърт, медийното внимание ще се изостри. Явно се бе заблудила.
Потеглиха с колата на Гордън. По Е4, покрай ИКЕА, после излязоха от града и поеха на запад. Само няколко минути след като тръгнаха, Хана усети как добре познатите ѝ, адски ненавистни горещи вълни започват да се разливат от гърдите към главата.
— Направо не е истина! — Тя свали прозореца, та въздушната струя отвън да я разхлади. Потта вече се стичаше по врата и между гърдите ѝ.
— Какво има? — Гордън ѝ хвърли бърз поглед и инстинктивно намали.
— Изобщо давате ли си сметка колко облагодетелствани от природата сте вие, мъжете? — Гласът ѝ прозвуча по-злобно, отколкото възнамеряваше. Е, поне скри, че е на ръба да се разплаче. По-добре бясна кучка, отколкото ревла. — Живот си живеете!
— Щом казваш…
— В продължение на четирийсет години имах цикъл всеки проклет месец, освен когато бях бременна. А тогава пък бях дебела, непрекъснато ми се пишкаше и ми се гадеше.
Гордън мълчеше. Съвсем правилно бе усетил, че от него не се очаква отговор. Хана бършеше раздразнено потта от лицето си и подсушаваше длани в униформените си панталони.
— Това с менструацията най-сетне е зад гърба ми. „Край на мъченията — казах си. — Малко спокойствие“. Да, ама не. Сега се появи тази гадост.
— Искаш ли да спра?
Тя облегна глава на седалката, примижа и няколко пъти вдиша дълбоко. Вятърът я поразхлади, пристъпът поотмина и тя започна да си възвръща контрола.
— Не, благодаря, аз просто… Извинявай.
— Няма нищо. Когато хормоналният баланс е нарушен, резките смени на настроението са обичайни.
Тя завъртя глава и го изгледа въпросително. Занасяше ли се с нея? За секунда Гордън откъсна очи от пътя и открито срещна погледа ѝ.
— Попрочетох това-онова по темата.
— Чел си за менопаузата?
— Загрижен съм за моите служители — отбеляза той с леко вдигане на раменете.
Не го казваше ей така, колкото да се намира на приказка, и Хана го знаеше. Каквито и проблеми да възникнеха сред колегите — било лични, било професионални — Гордън винаги се стремеше да намери начин работното място да им окаже подкрепа и помощ.
Гордън Бакман Ниска беше свестен шеф. Читав човек.
И все пак ѝ се щеше да си мисли, че към нея е по-всеотдаен отколкото към другите. С устремен право напред поглед тя положи длан върху бедрото му. Докосването не съдържаше сексуален подтекст. Беше просто начин да покаже, че оценява жеста му, да изрази чувство, нещо, което открай време не умееше да постига с думи. С крайчеца на окото си мярна как той ѝ хвърли бегъл поглед. Сложи ръка върху нейната и леко я стисна.
Продължиха да пътуват в мълчание. Свърнаха на север от Е4. Хана пак свали прозореца. След десет минути завиха по много тесен път. Ако не знаеше за съществуването му, човек не би го намерил. Пъплиха едва-едва, докато гората не се отвори в правоъгълник от пет сгради, наглед запустели. Къща за живеене, жълто боядисана, ниска, малка дървена къща, зад нея — по-голяма, червена дворна постройка със зелена двукрила врата откъм по-дългата стена. Това ѝ придаваше вид на обор, макар че вътре никога не бяха държали животни. Или поне не живи животни. До постройката — малка барака за дърва, до нея — дворна кучешка клетка. Две ловни кучета известиха с яростен лай за пристигането на Хана и Гордън. И последната постройка в стопанството: колиба от дървени трупи със схлупен покрив. Приличаше на бунгало от къмпинг или на туристическа вила под наем. Не беше известно за какво я използват — и дали изобщо я използват за нещо.