Гордън паркира и слезе. Хана хвърли бърз поглед към колата, докато крачеше към Хелгрен. Застанал пред входната врата, той ги чакаше с враждебно скръстени пред гърдите ръце. Носеше фланелена риза. Младееше за шейсетте си години. Изглеждаше по-млад от Пер-Улуф, колегата на Хана, мина ѝ през ума. Беше строен, мускулест, а лицето му издаваше, че прекарва много време на открито. Изпод бейзболната шапка с реклама на моторно масло надничаше лице с набола бяла брада и леденостудени очи, неприязнено втренчени в посетителите.
— Какво искате? — попита той. Нито помен от опит за по-официален или по-свойски поздрав.
— Имаш ли отрова срещу плъхове вкъщи? — мина по същество Гордън.
— Не. Вѝдя ли плъхове, направо им тегля куршума.
Начинът, по който натърти върху „плъхове“, наведе Хана на мисълта, че той възприема нея и Гордън, а най-вероятно и полицаите въобще, като вредители.
— А мишки? Те са по-трудни за уцелване.
— Капани. Не държа отрова вкъщи, защото имам кучета.
— Ама ти просто си пръв приятел на животните — подхвърли иронично Хана.
— Знаеш ли защо те питаме за всичко това?
— Сигурно сте намерили някъде отровени животни. — Хелгрен успя да си придаде едновременно отегчен и разгневен вид.
— На твоя земя — уточни Хана.
Не беше съвсем истина, но при гнева му от посещението им имаше незначителни изгледи той да я поправи и така да се издаде, че знае къде точно са отровени вълците: на границата с неговите поземлени владения.
— Притежавам много земя, а не съм поставял заграждения — отвърна спокойно Хелгрен и леко сви рамене.
— Може ли да огледаме малко? Вътре в къщата?
— Не.
Хана погледна Гордън, който едва доловимо поклати глава. Имаха правото да проведат претърсване на жилище и без съдебно разрешение, стига законът да предвижда лишаване от свобода за подозираното престъпление и ако разполагат с основания да смятат, че в сградата има предмети от ключово значение за разследването. С първия критерий нямаха затруднения, но дори да откриеха цял палет с отрова за плъхове, как да докажат със стопроцентова сигурност, че именно Хелгрен е подхвърлил в гората отровното месо?
— Има ли друго?
Гордън се огледа. Изглежда, преценяваше положението, за да вземе решение.
— Засега не, но може би пак ще се отбием.
— И защо?
— Защо не?
— Заподозрян ли съм в нещо?
— За момента не. Но — вече казах — пак ще наминем.
Тръгнаха обратно към колата. Хана направо усещаше злобния поглед на Хелгрен в гърба си. Тъкмо преди да се качат в колата, чуха шум от двигател. След секунди на двора паркира автомобил. Контешки облечен мъж на около двайсет и пет години слезе и тръгна към къщата с решителни стъпки — ясен знак, че не идва за пръв път. Изгледа с безразличие Хана и Гордън и леко им кимна, докато минаваше покрай тях.
— Този пък кой е? — зачуди се Хана, обърна се и видя как младият мъж и Хелгрен се ръкуват, а после заедно влизат в къщата.
— Нямам представа. Не ми изглежда познат.
Гордън се качи в колата. Хана се поколеба, извади мобилния си телефон, хвърли поглед към къщата и направи няколко крачки, та да заснеме регистрационната табела на виненочервената тойота „Ярис“, с която бе пристигнал мистериозният посетител.
Седемнайсета глава
На детската площадка около осемгодишна палавница побутваше братчето си с ръце върху раменете му към следващата пакост и му описваше каква веселба ще падне. Катя, усмихната, в добро настроение, похапваше ягоди от картонена кошничка върху пейката в парка и наблюдаваше как момиченцето се грижи играта да протича изцяло по нейните правила. Катя обожаваше ягоди. За пръв път ги бе опитала, когато беше на годините на момиченцето. В онова, което дотогава смяташе за свой дом, никога не купуваха ягоди. Доколкото си спомняше, там изобщо нямаше пресни плодове освен дребни кисели ябълки от дървото в градината им.
В училище всички мислеха, че живее при леля си, защото майка ѝ не може да се грижи за нея. Катя — или Татяна, както се казваше тогава — не разбираше защо толкова настояват да лъже. Веднъж попита, но вкъщи само я нахокаха — вместо да задава глупави въпроси, да си налягала парцалите.
Един предобед някой почука на вратата и учителката излезе от класната стая. След няколко минути се върна. Изглеждаше притеснена. Повика Татяна и излязоха в коридора. Там ги чакаха двама мъже. Единият се усмихна топло и дружелюбно, приклекна пред Татяна и се представи като Чичо. Другият застана мълчаливо малко по-назад.