Чичо я попита съгласна ли е да излезе с него в двора, та да си поговорят. Татяна погледна учителката. Тя кимна: разрешаваше. И момиченцето тръгна.
Навън седнаха на една пейка зад физкултурния салон. Дворът беше празен. Всички бяха по класните стаи. Беше есен, във въздуха вече се прокрадваше зимен мраз и Татяна потрепери в тънката си дрешка. Чичо махна на другия мъж. Той се приближи и загърна раменете ѝ с голямото си кожено яке.
— Още ли ти е студено? — попита Чичо със загрижен глас.
Тя поклати глава със сведен към земята поглед. Той извади кутийка с дражета, взе си едно, предложи и на нея. Тя поклати отрицателно глава.
— Искам да дойдеш с мен. — Той прибра кутийката в джоба си. Тя мълчеше. — Искам да те отведа оттук. Да те преместя в друго училище, където ще си намериш нови приятели.
В тукашното училище тя нямаше приятели, но изобщо не възнамеряваше да го осведомява. Стоеше с наведена глава и се взираше в ботушките си, които се клатушкаха на десетина сантиметра от земята.
— Е, какво ще кажеш, Татяна? — попита той, след като помълчаха. — Идваш ли с мен?
Тя поклати глава.
— Защо не искаш?
— Заради мама и татко — отрони тя тихо, почти като въздишка.
— Те не са ти майка и баща. И са лоши хора.
За пръв път чуваше някой да говори така за тях, но по странен начин схвана колко е вярно. Често бе изпитвала необяснимо чувство, че някога е имало друго, друго. Осмели се да завърти предпазливо глава и да погледне мъжа.
— Добре ли ти е при тях? Щастлива ли си? — попита той.
Татко я бе предупредил какво я чака, ако се разприказва какво е положението вкъщи; ако някой заподозре нещо нередно. Татяна не познаваше този мъж, нямаше представа кой е. Изглеждаше добричък, но кой знае? Ами ако я издаде на баща ѝ? Ако е дошъл само за да провери доколко се подчинява на татко си, дали е послушно момиче?
— Да, щастлива съм — кимна настойчиво.
— Не ти вярвам — възрази Чичо, но не се ядоса, както кипваха мама и татко, когато мислеха, че тя ги лъже. — И знаеш ли защо не ти вярвам?
Татяна само сви рамене. Колкото по-малко говори, толкова по-добре, или поне така ѝ се струваше. И той започна да разказва.
Какво се случва зад стените на къщата им, какво правят с нея, на какво я подлагат.
Знаеше всичко. Сякаш бе присъствал, сякаш живееше при тях. В гласа му се долавяше вълнение и отвращение, все едно бе преживял всичко това заедно с нея. Най-после той свърши, а тя се разплака и се разтрепери от ридания. Изгърби се, съвсем се сви и сключи ръце върху коляното си — толкова здраво, че пръстите ѝ почервеняха. Срамуваше се и се боеше, но същевременно изпитваше и странно облекчение.
— Искаш ли да се върнеш? — Той ѝ подаде носна кърпичка.
Тя поклати глава, избърса си сополите, увиснали в две слузести нишки под носа.
— Ако дойдеш с мен, повече никой няма да те наранява.
Тя го погледна. Нещо в очите му я накара веднага да му повярва.
Блъснаха момченцето, то падна и се разплака. Каката му помогна да се изправи и го изтупа. Мъж, най-вероятно бащата, предположи Катя, се спусна, приклекна пред момченцето, обърна се към кака му. Катя се поизправи на пейката. Боят на деца беше забранен, но това не пречеше на голям брой родители да продължават да възпитават с шамари. Едно от най-важните правила гласеше никога да не прилага уменията си извън възложените ѝ мисии, но нищо не ѝ пречеше да даде малък урок на бащата, ако реши да нашляпа дъщеричката си. За нейна радост мъжът започна да разговаря с малката, а тя явно осъзна грешката си и всичко приключи: момиченцето се извини на братчето си с прегръдка. Мобилният на Катя издаде звук. Тя лапна една ягода и извади апарата. Съобщение от Чичо.
Ново поръчение. В Хапаранда.
Осемнайсета глава
Всички в участъка се събраха в заседателната зала.
Гордън отстъпи мястото си откъм по-късата страна на Александер Ериксон Хикса. Той издърпа стола, нави ръкавите на светлосинята си риза и седна. След като заподозря вероятна връзка с убийствата в Рованиеми, Хикса реши да дойде в Хапаранда и лично да поеме разследването на място. Добре дошло подкрепление. Колегите му в Хапаранда го харесваха. Според Гордън симпатията беше взаимна. По различни случаи Хикса си бе партнирал с всички тях освен с Лудвиг.
На отсрещната къса страна на масата, под полицейската емблема, седеше облечен в карирана риза и кожен елек мъж и дъвчеше кибритена клечка. Това беше Са̀ми Ритола от полицията в Рованиеми. Никой не го познаваше. Дори Гордън. Ритола дойде с доста тъничка папка — наличната информация на финската полиция за убития в гората до Хапаранда мъж: Вадим Тарасов, 26 години, роден в малко селце в руска Карелия, от години живее в Санкт Петербург.