— Знам, но понякога човек чува това-онова.
— Просто кажи какво искаш и изчезвай.
— Някой пробвал ли е да продаде голяма партида амфетамини? Да си чувал за някой нов, ама наистина нов, който да пласира на улицата?
— Нямам представа. Вече приключих с тази история, казах ти.
— Но продължаваш да поправяш катастрофирали коли, съхраняваш крадени вещи, укриваш престъпници… — Катя се отдръпна от колата, вдигна очилата на челото си и пристъпи към УВ. — Все още си в час какво се случва.
— Съжалявам, но не мога да ти помогна. — Той угаси изпушената до половината цигара и се приготви да се прибере в сградата.
— Да си чул нещо за мъртвия, открит в гората?
Катя съобрази, че УВ се опитва да отгатне какво общо имат двете неща. Беше обаче твърде умен, за да разпитва. Не очакваше да получи отговор.
— Ченгетата издирват тъмносиня кола. Само това знам.
— „Хонда“.
— За марката не знам — вдигна рамене той. — Вчера се отбиха да питат поправял ли съм тъмносиня кола.
— А ти не си ли?
— Не съм.
— Защото, в такъв случай, щеше да ми кажеш. — Тя съумя да придаде заплашително звучене на кратката констатация. — Кой я е докарал за ремонт, имам предвид.
— Да.
Вярваше му. Не беше нито глупав, нито лекомислен. И без да знае за кого точно работи Катя, проумяваше, че на нейните шефове никак няма да им хареса, ако впоследствие установят, че е можел да им помогне, но не го е направил.
— Щом вече не продават на теб, на кого продават?
— Не знам. Нали ти казах.
— А кой евентуално знае?
— Да речем „общите ни познати“?
— Категорично не — честно призна тя.
Когато ѝ възложиха настоящата задача, Чичо се опита да проучи кой в Хапаранда може да превърне дрогата на Валерий в пари; да даде на Катя поне някаква отправна точка. Изглежда обаче, никой не знаеше. Предлагането беше добро, а това подбиваше цените, но който и да беше мистериозният играч на наркопазара, той използваше собствени канали за пласиране на стоката, собствена мрежа за продажба и не вдигаше шум. Досега никой друг не бе успял да се наложи сериозно.
— Не знам — повтори УВ.
— Вече го каза. Вярвам ти, но се питам кой би могъл да знае.
Той се поколеба. Катя беше сигурна, че ще получи име.
Мъжът пред нея беше принуден да се замисли за лоялността, за славата си, а вероятно и за личната си безопасност. Много неща трябваше да се включат в сметката. Катя пак си сложи слънчевите очила, обърна лице към слънцето и зачака.
— Може би Юнте знае — отрони неохотно УВ.
— Юнте ли?
— Юнатан Лундин. За разлика от мен не е приключил. Така го е закъсал, че няма измъкване.
— Къде живее?
Последва тежка въздишка на огромно неудоволствие. Никак не му се искаше да го прави. Но ѝ даде адреса.
Двайсет и първа глава
Половината от почивката мина. Сандра седеше в светлата модерна столова. Изяде си следобедната закуска, донесена от вкъщи. Почти никога не оставяше нещо неизядено в чинията. Изобщо, много рядко изхвърляше храна. Бяха изминали повече от петнайсет години и въпреки това тя ясно помнеше думите на майка си, докато, с цигара в устата, лапаше овесена каша за закуска. Понякога с мляко, но по-често без.
Днеска гледай да се наплюскаш в училище, защото, като се прибереш, вкъщи няма да намериш нищо за ядене.
Сандра се нахрани. Пиеше втора чаша кафе. До момента денят бе протекъл като повечето делници. Ценеше това. Рутината и режимът я успокояваха, улесняваха я да си внушава, че всичко е нормално. Че има работа, приятел. Че е прекарала уикенда в грижа за градината, навестила е майка си. Очаква с нетърпение концерта на Феликс Сандман в Люлео. Ще ходи с приятели в началото на юли. Не е помагала при заравянето на непознат млад мъж на няколко километра от дома си.
Сутринта, както обикновено, остави Кенет да спи на горния етаж. Качи се в колата, опита се да не размишлява върху въпроса защо автомобилът не е в двойния гараж, а е паркиран на двора. След по-малко от час пристигна в затвора. Преоблече се и изпи набързо чаша кафе. Стана време да отключи килиите и след обща закуска прекараха три часа в дърводелската работилница — едно от трийсет и деветте производствени звена под ръководството на Агенцията за изпълнение на наказанията. Бяха получили голяма поръчка за дървени сандъчета за садене и тринайсет от деветнайсетимата затворници се трудеха пет дни седмично в работилницата. После дойде време за обяд. Приготвяха го сами. Сандра остана до дванайсет. Тогава я смени колега и тя се качи в служебната столова, хапна набързо донесената от вкъщи храна, потегли към Торнио и там си купи вазата, която отдавна си беше харесала. Сега новата придобивка стоеше в колата. Сандра възнамеряваше да набере цветя от градината и да ги натопи още щом се прибере. Двамата с Кенет нямаха особено много на брой красиви неща в дома си.