— С какви пари?
Той я изгледа с пълно недоумение и посочи саковете върху масата.
— С тези.
Сандра се догаждаше отлично. Имаха пари. Много пари. Тогава защо да не купят каквото искат и каквото им е нужно? Никой не го разбираше по-добре от нея. В детството си тя жадуваше, бленуваше да разполага поне с малка част от онова, което всички други, изглежда, възприемаха като даденост. С частично трудоустроена, самотна майка на нископлатена работа парите все не стигаха. Но, странно, винаги се намираха за цигари и вино.
Беше ѝ дошло до гуша да е бедна.
Сандра не се стремеше към жизнения стандарт на издънка от семейство Кардашиян. Беше реалистка. Би се задоволила само от време на време да си позволява по някоя глезотия, без да се налага да се лишава от друго; да не дебне вечно промоции; да разполага със средства да ремонтират къщата.
Не разкош, само обичайно достъпното за повечето хора.
Добър живот. Без постоянно притеснение с парите.
Затова беше важно тя и Кенет да проявят разум. Да устоят на изкушението незабавно да си осигурят материален комфорт. Хапаранда беше малък град. Вярно, Сандра работеше на пълен щат в затвора, но за мижава заплата, а Кенет беше безработен. Луксозни покупки щяха да привлекат вниманието. Беше недопустимо да рискуват. Особено като се имаше предвид за кого е женен вуйчото на Кенет.
— За начало ще се отървем от хондата и ще скрием това някъде, където никой да не го намери. — Тя сложи длани върху трите сака. По изражението на Кенет ѝ стана ясно, че той не разбира защо. — Дори да влезеш в затвора, дори и двамата да се озовем на топло, като излезем, те ще ни чакат.
— И дрогата ли ще скрием?
— А какво иначе да я правим?
— Да я продадем.
— Не! В никакъв случай.
Това щеше да ги изложи на още по-голяма опасност, отколкото ако започнеха да харчат парите. Пред Сандра се откриваха добри перспективи. И никой нямаше да ѝ ги отнеме. Ако оттук нататък по принуда ще живее с вината, че е съучастница в прикриването на убийство, поне ще извлече някаква полза. Тя обичаше Кенет, но не той щеше да промени живота ѝ. Не той щеше да я измъкне от мухлясалата азбестова къща в Нора Стуртреск. Не той щеше да ѝ осигури възможностите, за които бе мечтала цял живот.
Това щяха да направят саковете върху масата.
Двайсет и втора глава
Приблизително 1 580 000 резултата. Това си беше чист майтап.
Хана добави в полето за търсене „билки“. Доколкото си спомняше, се слагаше босилек. Или беше мащерка? Рецептите се „стопиха“ до нищо и никакви 244 000. Прехвърли набързо първите две страници, но не попадна на познат текст. Повечето изглеждаха апетитно и нищо не пречеше да избере коя да е. Все пак ставаше дума за обикновена делнична вечеря. Хана обаче беше твърдо решена да сготви точно каквото си е наумила. Не изискваше особено много време и усилия, пък и Тумас го обичаше. Изруга и затвори страницата с търсенето.
— Какво правиш?
Тя се обърна към вратата. Там стоеше Гордън, явно готов да си тръгва от службата.
— Търся рецепта за паста с пилешко; правих я преди месец и нещо, но сега не я намирам.
— Ела да хапнем заедно.
Звучеше примамливо, ала плановете ѝ за довечера навярно също щяха да доведат до секс — поне така се надяваше.
— Обещах на Тумас да вечеряме заедно. Не сме се виждали от доста време.
— Е, тогава друг път — вдигна рамене Гордън. Ако изпитваше разочарование, го прикриваше много успешно.
— Да.
Хана очакваше той да ѝ каже „чао, до утре“ и да си тръгне. Той обаче влезе и седна на обичайното си място до вратата. Хана хвърли поглед към часовника. Преобличане, пазаруване, пътуване до вкъщи, готвене. За Гордън ѝ оставаха не повече от пет минути.
— Значи, очакваш някой да изхвърли трийсет милиона в тоалетната.
— Казах само, че обикновените хора не разполагат с канали да продават наркотици.
— Сигурно си права. Тогава какво да предприемем?
Хана се поколеба. След оперативката ѝ бе хрумнала идея. Още не беше напълно изкристализирала и тя възнамеряваше да изчака до утре, преди да я сподели. Сега обаче реши да се допита до Гордън.
— С риск да ти прозвучи идиотски, но как ти се струва да огласим, че знаем какво е имало в колата, и да обявим амнистия. Ако някой ни предаде откраднатото от колата, ще запазим анонимността му и няма да му бъде търсена наказателна отговорност.
Няколко секунди Гордън обмисля идеята. Миналата година обявиха амнистия за притежателите на незаконно оръжие в цялата страна. В продължение на три месеца всеки имаше право да предаде в полицията какво да е оръжие. Не задаваха въпроси, не проверяваха произхода му. По-нататък повториха инициативата с взривните вещества. Двете кампании преминаха успешно, но не стигнаха до амнистия за предаване на наркотични вещества. Доколкото Хана знаеше, на централно ниво темата не стоеше на дневен ред. Далеч не беше сигурна, че ще допуснат изключение за Хапаранда.