— Проблемът е, че са прегазили човек — отбеляза Гордън.
— Ще дадем амнистия само за дрогата. Иначе виновният шофьор ще си понесе законовите последствия.
— А парите? Ще обявим, че могат да ги задържат ли?
— Не знам — въздъхна Хана и започна да съжалява защо не изчака до утре, защо не си остави повече време сама да открие недостатъците на предложението си. — Не съм го обмислила докрай. Просто идея как наркотиците да не стигнат до улицата.
— Идеята не е никак глупава — призна Гордън.
— Страшно много ти благодаря.
— Ако ти не искаш, утре ще я обсъдя с Хикса. Началството може и да ни позволи да осъществим поне някакъв вариант.
Хана кимна, затвори компютъра и стана. Гордън продължаваше да си седи. Не показваше намерение да се помести. Хана предположи, че ще я изпрати до съблекалнята. Изглежда, никак не му се прибираше вкъщи.
— Как ти понася присъствието му тук? — поинтересува се тя и започна да си разтребва бюрото.
— Добре. Защо?
— Ами той дойде и ти иззе разследването.
— Пое го още когато намерихме трупа.
— Да, ама друго си е да е тук, на наша територия.
Едва за трети път, откакто Гордън бе седнал на шефския стол, управлението в Люлео оглавяваше местно разследване. Хана не вярваше Гордън да е взел твърде присърце намесата на Александер Ериксон, но не вредеше да попита, да прояви интерес към чувствата му.
— Положението е, каквото е — отвърна той и вдигна рамене. — Не е за пръв път, няма да е и за последен.
Той хвърли поглед към корковата дъска на стената ѝ. До картата се бе появила фотография на млад мъж със спретнато сресана на път коса, избръснат, с поглед, вперен право в обектива. Хана бе взела снимката от паспортния регистър. За паспортна снимка портретът беше много хубав.
— Този тип засякохме при Хелгрен — позна го Гордън, стана и се приближи към дъската.
— Рене Факър или нещо такова. — Тя си даде сметка как прозвуча и добави: — Името е френско и не знам как се произнася.
— Заради достойнството на въпросния господин да се надяваме, че не по този начин — засмя се Гордън. — Какво знаем за него?
— Роден в Лион, семейството се преместило в Гьотеборг, когато бил на пет. В Хапаранда дошъл едва преди три години, работи на половин щат в „Макс“, през другото време следва задочно. Младо момче, на двайсет и шест.
— По каква линия е близък с Хелгрен?
— Нямам представа. — Хана обходи с поглед бюрото за последно; не беше забравила нищо. — Не фигурира в регистрите ни. Не намерих на негово име дори глоба за паркиране.
— Образцов гражданин.
— Който общува с Антон Хелгрен.
— Има ли ловен билет?
— Не. Не го намерих нито във Фейсбук, нито някъде в Мрежата. Та, не знам отношението му към лова и към дивите животни.
— Или към възрастните мъже във фланелени ризи.
Тя го изгледа въпросително, угаси осветлението и заедно излязоха от офиса ѝ. Изобщо не ѝ беше минавала през ум възможността посещението на младия мъж у Хелгрен да е свързано с нещо сексуално или романтично.
— Според теб Хелгрен гей ли е?
— Ерген е — сви рамене Гордън.
— Като теб.
— Но при мен не идват гладко сресани, наконтени млади мъже в двуредни блейзъри.
— И това ако не са предразсъдъци! — усмихна се Хана.
Подминаха кабинета на Гордън и се спуснаха по стълбите. Спряха до вратата към пропуска. Тук тя трябваше да тръгне надясно, покрай ареста, към съблекалнята.
— До утре — каза той с ръка върху бравата.
— Какво ще правиш тази вечер?
— След като няма да вечерям с теб ли?
— Да.
— Нищо. Ще звънна на брат ми да се отбие да поиграем на ФИФА.
Когато чуваше от устата му подобни приказки, Хана си даваше сметка колко по-възрастна е всъщност. Не защото не знаеше за какво ѝ говори. Знаеше какво е ФИФА, синът ѝ играеше на тази игра с приятелите си, докато още живееше вкъщи. Адриан, три години по-малък от брат си Гордън, беше разведен, с две деца; виждаше ги през две седмици. Имаше къща в Никкала. Хана го бе виждала няколко пъти. Не беше в течение дали Адриан е посветен, че тя спи с батко му. Братята разправят ли си такива неща?
Не възнамеряваше и да пита. Предпочиташе да не разбира.