— Приятно прекарване.
— И на теб.
Той си тръгна. За секунда Хана остана на място, после се забърза по коридора. Мислите ѝ пак се върнаха към работата. Искаше да свърши още нещо, преди да тръгне към къщи. Вечерята щеше да позакъснее.
Двайсет и трета глава
Както обикновено по това време Лувис спеше.
Беше важно да спазват режим. Предсказуемостта носи спокойствие и сигурност. УВ седеше на внесеното в стаята ѝ допълнително легло и на тих звук слушаше подкаст от телефона си. Получи съобщение от Стина. Снимка: половината ѝ лице, а на заден план дневната в къщата в Каликс. „Как сте?“. Чукна върху „отговори“. Направи снимка на леглото с Лувис и запалената нощна лампа. „Добре, тя спи. Всичко е спокойно“. Изпратѝ.
Вече не си спомняше кога за последно са спали със Стина в едно легло. Сигурно е било, докато имаха помощник за през нощта. Сега единият винаги прекарваше нощта в стаята на Лувис, а другият — най-често сам в двойното легло, а понякога, когато наистина имаха нужда да се наспят като хората — у приятели или, както Стина тази вечер, в дома на родителите ѝ. За него обаче нощуването у тъста и тъщата беше напълно немислимо. Семейството на Стина открай време не го харесваше, а когато го осъдиха на три години затвор за притежание на наркотици, от обтегнати отношенията им се влошиха непоправимо. Колкото до Лувис, бабата и дядото не бяха от голяма помощ. Не знаеха как да се държат с нея и понеже така и не се престрашиха да поемат отговорността, свързана с гледането ѝ в отсъствието на родителите, УВ и Стина не разчитаха на тях за отмяна.
Стина забременя, докато той беше зад решетките. В секундата, когато тя постави теста с двете чертички върху масата в стаята за лични срещи в затвора, той реши да тегли чертата. Реши го твърдо. Нямаше намерение да рискува пак да влезе на топло. Достатъчно кофти беше, че ще пропусне първите месеци от живота на детето си. По-нататък държеше непременно да присъства, да участва в отглеждането му, да въплъти собствената си мечта за баща, докато то расте.
Не го пуснаха да присъства на раждането. На следващата сутрин, придружаван от двама надзиратели, го закараха до болницата в Люлео. Въведоха го в кабинет, където един лекар тихо му съобщи, че по време на раждането били възникнали усложнения — кислородна недостатъчност, но имало данни и за хромозомни аномалии. В момента не било ясно колко големи са уврежданията, но били сериозни. Дъщеря му била настанена за интензивно лечение в неонатологията.
Още помнеше каква скръб го заля при първата му среща с Лувис. Откакто видя двете чертички, изгаряше от нетърпение детето им — неговото и на Стина — да се роди. И да станат истинско семейство. Но вместо съдбата да му поднесе подарък, тя го ограби.
Стоеше до кувьоза и оплакваше живо дете.
Всички планове за бъдещето, всички мечти, вложени в това малко вързопче, което му бе повлияло толкова много и го бе променило, а навярно дори и спасило, всичко беше отишло по дяволите.
У Стина се всели гняв.
Гняв повсеместен: към живота, задето плановете ѝ не се бяха сбъднали; към родителите по принцип. Намрази майките и здравите им деца, отказваше да напусне болничната стая. След седмица все пак я изписаха — без Лувис. Прибраха детето от болницата чак след четири месеца. УВ вече беше излежал две трети от присъдата и го освободиха условно.
Излезе от затвора и се прибра в дом, обладан от хаос.
Стина бдеше неотлъчно над Лувис, но все се тревожеше и се самообвиняваше, че не полага достатъчно грижи. Някак си съумяваха да се справят с нескончаемите посещения в болницата за всичките прегледи, операции, терапии и лекарства, съпътствани от молби и разговори с властите и с общината. Получаваха безценна помощ от социалните асистенти. Тези хора им осигуряваха възможност поне за малко да се почувстват нормални родители.
Караха я някак си.
След време властите ги лишиха от правото на асистент и всичко се сгромоляса.
Някой звънна на вратата и прекъсна мислите му. УВ погледна стреснат часовника. Сега пък кой ли беше? Със Стина поначало нямаха много приятели, а с годините все по-рядко се случваше някой да се отбие на гости. Провери дъщеря си, излезе и припряно отиде да отвори външната врата.
Ченгето, разбира се. Жената на Тумпа. Хана. Беше се позадъхала от изкачването на стълбите. Носеше найлонова торба с покупки.
— Извинявай, че те безпокоя толкова късно — каза тя. Всъщност прозвуча искрено.
— Какво искаш?
— Да те питам няколко неща, ако е удобно. Няма да те бавя, обещавам.