Когато онази жена, рускинята, се появи и тръгна да го разпитва за амфетамина, той се досети, че и ченгетата ще довтасат. Няма значение, че си бе излежал присъдата и, поне доколкото те знаеха, вече три години не беше нарушил закона. Побесня от яд, но имаше два варианта.
Да отпрати полицайката с риск тя да го вземе на мушка и да започне да проверява по-подробно и него, и сервиза, или да я убеди, че не е направил нищо нередно, не знае нищо, и така да я разкара. А дори да се опита да измъкне малко полезна информация като бонус. Кимна и се отдръпна встрани.
— Не се събувай.
Не обичаше да оставя Лувис сама дори за кратко, затова побърза да се върне в стаята. Прекосиха разхвърляния апартамент. От доста време чистенето и подреждането бяха минали на заден план.
— Налага се да седнем вътре. — Той я въведе в стаята на Лувис.
Хана влезе, направи няколко крачки и се закова. Легло с повдигащ механизъм и метални прегради отстрани — Лувис не можеше да се движи и всъщност нямаше опасност да падне насън — инвалидна количка, лифтер, аспиратор за секрети, кислороден концентратор, помощни средства, лекарства, кремове, колани, ремъци. Никакви картини, никакви украшения и плюшени животни на света не бяха в състояние да притъпят усещането, че помещението прилича повече на болнична, отколкото на детска стая.
— Няма ли да я събудим? — прошепна Хана.
— Не — отвърна УВ и седна на съседното легло. — Какво искаш?
— Тъмносинята кола, за която ти споменах миналия път… — подхвана Хана малко плахо.
Внушаваше ли си, или тя наистина започна да го гледа по по-различен начин? Сякаш го съжаляваше. Притрябвало му е нейното съчувствие! Лувис е живо същество, не проблем.
— Да?
— Говорим за „Хонда“ CR-V, от 2015 година. Чул ли си за нещо такова?
— Скоро не съм виждал такава.
— В нея е имало наркотици. Амфетамини.
— Добре… Друго?
— В смисъл?
— В колата имало ли е друго освен наркотици?
Въпросът я изненада. Той видя как тя размишлява, колебае се. „Явно в колата наистина е имало и друго — заключи той. — Друго, за което тя няма да ми каже“.
— Защо се интересуваш?
— Доколкото разбрах, искаш да се оглеждам за въпросната кола. Може би да поразпитам тук-там. Нали за това си тук?
— Да — призна Хана. — Е, чул ли си нещо?
УВ бързо премисли дали има начин да измъкне още нещо от разговора, нещо, което да му помогне да избере най-успешния подход за по-нататък, но стигна до извода, че вече е узнал достатъчно.
— Отдавна приключих с наркотиците. Сигурно знаеш.
— Ако ми помогнеш, ще запазя името ти в тайна.
Понечи да я увери, че няма какво повече да направи за нея, и да я помоли да си върви, но се спря. Жената с аудито бе получила име и си бе тръгнала доволна. Ами ако същото проработеше да разкара и ченгетата?
Реши, но се престори, че размишлява. Придаде си вид, все едно ѝ дава тази информация с крайно нежелание, прави ѝ услуга.
— Познаваш ли Юнте Лундин?
Двайсет и четвърта глава
В гарсониерата миришеше на спарено, на цигарен дим, на фасове, на мръсотия и на вкиснат алкохол. И с просто око се виждаше колко е мръсен чаршафът върху незастланото легло в ъгъла. На масата пред протрития от седене, лекьосан диван се мъдреше саксия с отдавна изсъхнало растение, която явно служеше за пепелник, няколко кенчета от бира и чиния със засъхнал доматен сос. Катя пробва да премести чинията, повдигайки залепналата за нея вилица.
Оказа се възможно.
В кухнята положението беше още по-плачевно. Във фурната се въргаляха загорели остатъци от храна, на плота стояха две тенджери с втвърдено съдържание. Наоколо изобилстваха кенчета, бутилки, недоизядени хамбургери, празни опаковки — всичко пуснато и захвърлено там, където е било употребено или отворено.
Гнусеше се да чака в такава кочина.
Зае се да нарежда празните кенчета в права редица върху масата пред дивана, но кенчета имаше и в кухнята, и до леглото, дори в банята. Опитът да внесе известен ред в невъобразимия хаос предизвика още по-силното ѝ раздразнение, отколкото да го остави в този му вид.
И Катя застана в средата на стаята.
Не пипаше нищо. Не правеше нищо. Само чакаше.
На вратата се позвъни. Тя излезе в маломерното антре и тихо надникна през шпионката. Отвън стоеше жена. Петдесет и кусур, с нормално телосложение, нормална прическа, нормални дрехи. Носеше найлонова торба с логото на супермаркет. „Сигурно е майката на Лундин — предположи Катя. — Дошла е да зареди килера и хладилника, та синчето поне да не пукне от глад“. Дали жената щеше да си отключи сама, ако синът ѝ не отвори? Катя понечи да отстъпи крачка назад, но не щеш ли, отвън чу гласове. Пак надзърна през шпионката. От стълбището се зададе Юнатан Лундин. Катя не чу какво си казаха с жената, но Лундин няколкократно поклати глава и се опита да се провре край нея. Тя протегна ръка към стената и му прегради пътя. Явно го питаше нещо. Лундин притисна брадичка към гърдите си и продължи да клати отрицателно глава. Жената, изглежда, проумя, че няма да измъкне нищо от него, и си отдръпна ръката. Лундин направи няколко бързи, но нестабилни крачки към вратата на гарсониерата. Катя светкавично се върна в стаята. Чу как ключът се превъртя, вратата се отвори и се хлопна. После Лундин промърмори нещо неразбрано под нос, влезе в стаята и се отпусна тежко върху дивана. Катя стоеше неподвижно и мълчеше, но не се беше скрила. Той обаче изобщо не я видя. Очите, позата на тялото, ленивите движения, докато се мъчеше да си развърже обувките, я наведоха на предположението, че се е надрусал с коктейл от дрога и алкохол.