— Здрасти, Юнте — спокойно поздрави тя.
— Здрасти? — отговори той. Тонът и усмивката му показваха, че се радва да я види, но в момента не си спомня коя е. Постепенно осъзна, че всъщност не се познават. — Ей, и ти ли си ченге?
— Кой друг е ченге?
— Оная отвън.
— Не съм полицайка. — Катя се приближи и приседна върху подлакътника на дивана.
Юнте кимна. Явно се задоволи с това обяснение и реши да не размишлява повече върху странния факт, че в жилището му го чака непозната жена.
— Искам да поговорим — продължи Катя и се опита да улови блуждаещия му, мътен поглед. — За наркотици.
— И тя искаше същото.
— Полицайката ли? Какво ти каза, запомни ли?
— Попита дали… дали някой продава. И кой купува…
Ако ченгетата търсят същия човек като нея, и то в същите среди, значи, са установили самоличността на Вадим и са го свързали със случая в Рованиеми. Беше полезно да го знае.
— И ти какво ѝ отговори?
— Нищо.
— Защото не знаеш или защото не искаш да снасяш на ченгетата?
— А?
Той я изгледа, сякаш зададеният въпрос бе твърде дълъг, за да го проумее. Катя го разглеждаше внимателно. Питаше се какво ли му е минало през главата, защо е посегнал към дрогата. Ако детството му е било дори наполовина толкова гадно, колкото първите осем години от нейния живот, тя разбираше защо Юнте използва всяка възможност да забрави или поне да притъпи болезнените спомени. Не беше изключено, разбира се, да е имал най-обикновено, нормално детство, а после да е решил, че е гот да се друсаш, и така да е попаднал в капана на наркотиците. Или към дрогата да го е тласнало наследствено предразположение към зависимости.
Така или иначе, той беше лабилен. А пътят за манипулация към лабилните хора е лесен.
Катя извади от джоба на дънките си пачка банкноти и започна да ги прелиства. Юнте следеше движенията ѝ с погледа на прегладнял лабрадор. Тя шляпна пет банкноти от петстотин крони върху масата. Той се наведе напред да ги вземе, но Катя ги затисна с длан.
— Първо ще трябва да ми отговориш на няколко въпроса.
Юнте кимна. С усилие откъсна очи от парите. Катя наблюдаваше отчаяните му опити да се съсредоточи.
— Появявал ли се е нов продавач? През последната седмица?
— Не… поне доколкото знам.
— Да си чул нещо за голяма партида амфетамини?
Той поклати енергично глава като тригодишно дете пред чиния с броколи.
— Сигурен ли си? — попита тя и постави още една банкнота върху масата.
Той вдиша дълбоко, явно твърдо решен да се справи.
— Не, нищо не съм чувал — изрече удивително отчетливо.
— А кой може да е чул нещо? От кого купуваш?
— Не знам.
За пръв път от началото на разговора им тя прояви нетърпение. Наведе се напред и стисна силно бузите му с ръка.
— О, знаеш, и още как.
— Казвам ти истината — изломоти той, защото тя бе сплескала устните му във формата на буква О. — След УВ… сега… оставям кинтите, пращам есемес и ми пишат… откъде да си взема поръчката.
Катя го пусна. Лундин се облегна назад. Това обясняваше защо никой не знаеше кой пласира наркотиците в града. Ако наистина всичко става напълно анонимно, без личен контакт.
— Напиши есемес, какъвто пращаш обикновено, но не го изпращай.
— Какво?
— Извади си телефона, напиши есемес, какъвто обикновено изпращаш, когато купуваш, но не го изпращай.
Юнте се поколеба. Явно някъде в замъгленото му съзнание се прокрадна мисъл, че това е лоша идея. После обаче погледът му падна върху банкнотите на масата. Три хиляди крони. С въздишка си извади телефона и с известно затруднение скалъпи кратко съобщение. Показа го на Катя.