— Добре. Къде оставяш парите? — попита тя и му взе телефона.
Той не възрази.
— В кошчето за боклук до автобусната спирка. Зад хотела.
— Зад Градския хотел ли?
Юнте кимна и пак се облегна на дивана. Автобусна спирка зад хотела. Катя щеше да се ориентира без затруднения.
— Кой те инструктира да правиш така? — поинтересува се тя и се изправи, готова да тръгва.
— Не си спомням. Беше отдавна.
— Жалко — сви рамене Катя и грабна банкнотите от масата.
Лундин простря ръка в предварително обречен опит да я спре.
— Но… но чух… — обади се тихо той. После си изгуби мисълта и премига объркано. Катя се надвеси над него и го шляпна два пъти по бузата.
— Ей, мислѝ!
— Няколко пъти… чух… за някакъв французин.
— Французин ли?
— Ами така му викат… Французина.
Катя определено напипа златоносна жила. Ако човекът наистина е французин, колко ли французи има в Хапаранда и в околностите? А дори да беше прякор, прозвище, все пак разполагаше с насочваща следа. Върна две банкноти върху масата. Лундин се пресегна и ги взе.
— Не казвай, че си го научила от мен — помоли и се облегна.
Катя не отговори. Тръгна към външната врата и го остави полузаспал на дивана, гушнал банкнотите като бебе — плюшена играчка.
След малко повече от половин час Катя седеше в аудито и в огледалото за обратно виждане наблюдаваше автобусната спирка зад Градския хотел. Преди минута бе пуснала плик с 1500 крони в зеленото кошче за смет под козирката и беше изпратила есемеса от телефона на Юнте.
И сега чакаше.
Радиото работеше тихо. Звучеше шведско парче. Вокалистът пееше как се мотаел, облечен с пуловер, който бившето му гадже ненавиждало. Песента ѝ допадна. Ритмично забарабани с пръсти по волана, без да откъсва очи от огледалото.
Към спирката се отправи млад мъж с тъмна коса, обръсната от двете страни, и ръце, напъхани в джобовете на разкопчаното зимно яке. Бързо огледа пустата улица и отиде до кошчето. Катя изпъна гръб на седалката. Мъжът бръкна в кошчето, извади плика, светкавично го мушна във вътрешния си джоб и се върна по пътя, откъдето бе дошъл.
Катя го изчака да завие зад ъгъла на порутената жълта дървена сграда, където всички магазини на приземния етаж зееха печално празни, слезе от колата и тръгна след него — покрай водонапорната кула и надолу по Търговската улица. Мъжът свърна надясно по — както Катя прочете на табелата — „Вестра Еспланаден“ — и се устреми напред от дясната страна на улицата, без да бърза. Не се обърна нито веднъж. Явно изобщо не очакваше някой да го следи. Въпреки това обаче Катя спазваше дистанция. Продължи напред, пресече улицата и не спираше да го държи под око, но вече от отсрещния тротоар. Той приближи няколко жилищни кооперации. Подмина първата и преди втората зави. Катя ускори ход, огледа се припряно и прекоси улицата. Забърза след мъжа, който се бе изгубил от полезрението ѝ.
Мина зад сградата точно навреме, за да види как по-далечната от двете врати бавно се хлопва. В момента нямаше какво повече да направи. Ширналата се съвсем близо затревена площ не предлагаше никакви възможности за укритие, но малко по-нататък имаше футболно игрище зад дървета — отлична позиция, откъдето да наблюдава входа на кооперацията без риск да я забележат. Застана под една бреза. Комарите мигом я нападнаха, но тя не им обърна никакво внимание. Нека я хапят. Няма да шавне. И най-беглото движение можеше да привлече внимание към нея.
Не се наложи да чака дълго. Само след няколко минути младият мъж излезе и тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошъл. Най-вероятно отиваше да достави поръчката ѝ. Вълнуваше я откъде зарежда стоката…
За да е напълно сигурна, че той няма да се върне, тя изчака още няколко минути и тогава отиде до входната врата. Отвори я и влезе. Прозорчето пропускаше дневната светлина, но въпреки това тя включи осветлението. По стълбището цареше пълна тишина. От шестте апартамента, по два на всеки етаж, не се чуваше нито звук. На стената бе окачено табло с имената на обитателите. Катя не успя да сдържи доволната си усмивка, когато прочете кой живее на втория етаж.
Рене Фуке. Звучеше френско.
Двайсет и пета глава
— Уф, много съжалявам — извини се Хана и започна да разтребва масата. — А се бях амбицирала да надмина себе си.
След безплодното посещение при Юнте Лундин не ѝ бе останало нито желание, нито време да сготви, затова се отби в ресторант „Лейлани“ и купи готова храна за вкъщи. „Е, поне не ядохме направо от картонените кутийки“ — мислеше си тя, докато изплакваше чиниите и ги пъхаше в съдомиялната. Все беше някаква утеха.