— Не се притеснявай. Беше вкусно — увери я Тумас, но как да му повярва, като по-голямата част от порцията свинско филе с броколи и грил сос бе останала недокосната.
— Искаш ли кафе?
Той кимна и тя се зае да зарежда машината. По време на вечерята му разказа за разследването. Как Хикса е дошъл лично да поеме кормилото в Хапаранда; за непоисканата помощ от Финландия. Тумас я слушаше, кимаше, задаваше по някой въпрос.
Изчерпиха и другите теми за разговор — както обикновено, бързо приключиха с неговата работа — и стигнаха до децата.
Габриел се бе изнесъл от къщи преди три години. Учеше за логопед в Упсала. През цялото лято остана там да работи. Надяваха се да се прибере за седмица-две в края на август.
Тумас възнамеряваше да си запази една седмица отпуск, за да се види със сина си.
Алисия, дъщеря им, пътешестваше по света от септември миналата година. Уж щеше да се прибере вкъщи за Коледа, но този момент непрекъснато се отлагаше за по-нататък. В началото на юли щеше да разбере дали е приета в желаната специалност и тогава да реши ще се прибира ли у дома, или ще остане в чужбина и пак ще кандидатства следващата година.
Габриел и Алисия. Децата им.
За Елин не споменаваха и дума.
Рожденият ѝ ден наближаваше. Трети юли. Тази година щеше да навърши двайсет и осем. Ако не беше внезапно разразилата се гръмотевична буря с проливен дъжд онзи следобед в Стокхолм.
Ако не беше Хана.
Не споменаваха Елин. Напълно бяха престанали да говорят за нея.
Хана не искаше, не можеше. Тумас го знаеше и го приемаше.
Трийсет и шест години заедно. Тъкмо бе навършила шестнайсет, когато за пръв път се заговори с него в училищната пушалня. Три години след като един ден се бе прибрала от училище, пуснала си бе саундтрака на „Fame“ на касетофона в кухнята и с танцова стъпка беше отворила вратата към дневната. Намери майка си, увиснала от абажура на тавана.
Още се чувстваше много объркана.
Беше виждала Тумас по училищните коридори. Човек трудно би го пропуснал. Висок над 1,90, с поне двайсет килограма над нормалното за ръста му тегло. Но Хана го забеляза най-вече заради отношението му към живота. Той просто съществуваше. Ходеше напред-назад, едър, мълчалив, и изобщо не се мъчеше да се впише, пет пари не даваше какво мислят околните за него. Беше в горния випуск, но с две години по-голям от нея. Тръгнал на училище по-късно. Смятали го за незрял да бъде първи клас. Сега имаше шофьорска книжка и кола, харесваше куп неща, които тя не понасяше: да прекарва време сред природата, да лови риба, да седи мълчаливо до запален огън на открито. Но понеже се чувстваше добре с него, тя го придружаваше.
Трудно беше да се каже точно кога станаха двойка. Започнаха да прекарват повече време заедно и по-малко с другите. Хана обаче си спомняше кога си даде сметка, че ще станат гаджета. Седяха на леглото в стаята му в дома на родителите му в Каликс. От тонколоните тихо звучеше „Небраска“ и той за пръв път я помоли да му разкаже за майка си. Хана мигновено мина в отбранителна позиция.
— Защо?
— Защото сигурно е било най-тежкото събитие в живота ти, но ти никога не говориш за него.
— Защото не искам. Тя съсипа живота ми.
— Добре.
— Беше откачена и се обеси. Какво друго да кажа, дявол да го вземе?
Той изостави темата, предложи да отидат в Люлео да гледат „Завръщането на джедаите“. Научна фантастика — поредното нещо, по което той си падаше, а тя — не. Но се съгласи. После я закара до дома ѝ, паркира отпред и я спря, когато тя се канеше да слезе.
— Вината не е твоя.
— За кое?
— За смъртта на майка ти.
— Не съм си го и помисляла — излъга тя.
— Добре. Защото ти не си виновна.
Повече не говориха по въпроса. Отвориха темата едва години по-късно. В онзи ден си казаха само толкова. Преди Тумас да го изрече, тя не си бе давала сметка каква силна потребност е изпитвала да го чуе. Баща ѝ просто беше констатирал гласно, че майка ѝ не е издържала повече, но така и не ѝ обясни защо. След погребението престанаха да я споменават. Предъвкването на едно и също не помага, както казваше той. Изобщо не се опита да вникне в чувствата на дъщеря си. Нито веднъж не намекна за вероятността агресивното ѝ, понякога откровено разрушително поведение да се дължи на съкрушителното чувство за вина, което тя постоянно изпитва.
Не поговори с Хана по въпроса въпреки нестихващите обвинения и изстъпления на майка ѝ през последните години.
Повече нямам сили да се разправям с теб.