Излязоха от гората и се озоваха точно зад червено боядисаната дървена вила. Минаха покрай ъгъла и в същия миг видяха как колата на Тумас спира насред дворчето и паркира до колата на Сандра. Двамата се спогледаха тревожно, но вдигнаха ръка за поздрав и посрещнаха вуйчо си, както се надяваха, с непринудени усмивки. Тумас угаси двигателя и слезе, видимо изненадан от срещата.
— Здравейте. Какво правите тук?
— Ами… просто минавахме с колата. — Кенет погледна несигурно Сандра. Ако бяха очаквали да им се наложи да обясняват присъствието си тук, щяха поне да измислят правдоподобна лъжа.
— Наша приятелка роди в Йоверторнио. Ходихме да я видим — поясни Сандра. Тя явно съобрази необходимостта да убедят Тумас, че пътят им е минавал покрай вилата — вярно, на час път от Хапаранда, но буквално насред нищото.
— Да, та на връщане се отбихме — уточни Кенет.
— Така и така бяхме наблизо, решихме да проверим дали някой от вас случайно не е тук — добави Сандра.
Тумас мълчеше. Само ги гледаше с леко вдигнати вежди, докато взаимно допълваха обясненията си.
— А ти защо си дошъл? — поинтересува се Кенет в опит да отклони разговора.
— Ами просто… да взема едни неща, дето съм ги забравил — отвърна вуйчото и отметна брадичка към вилата.
Кенет остана с впечатлението, че вуйчо му също излъга. Защо му беше да лъже по какъв повод е дошъл? Може да се е скарал с жена си.
— Е, ние ще тръгваме. — Сандра хвърли многозначителен поглед на Кенет. — Утре съм на работа от рано сутринта…
— Добре. Карайте внимателно. Радвам се, че ви видях.
Дори не предложи да влязат за малко, щом така и така са там. Да изпият по чаша кафе. Те, разбира се, щяха да откажат, но все пак. Очевидно Тумас бързаше да ги отпрати.
— Между другото, благодаря, че си поправил бойлера — подвикна Сандра, вече до колата.
— Няма защо.
Сякаш понечи да добави още нещо, но го преглътна. Кенет отвори вратата към пасажерската седалка, застина, обърна се към Тумас.
— Чухме, че са намерили мъртвец в гората. Хана участва ли в разследването?
— Да.
— Знаят ли кой е?
— Някакъв руснак.
— Имат ли заподозрени?
— Не, издирват колата на руснака. Тъмносиня „хонда“.
Кенет кимна. Сандра го стрелна с поглед над покрива на колата: достатъчно, спри. Той обаче просто трябваше да научи повече:
— Но не знаят нищо за колата, която го прегазила?
— Не, доколкото ми е известно.
— Намерили ли са ДНК или други следи?
— Нямам представа. Защо питаш?
Тумас пристъпи напред. Веждите му отново се повдигнаха въпросително. Сандра се прокашля дискретно.
— А, просто така. Случило се е близо до нас и ми стана любопитно.
— Друг път ще си говорите. Кенет, качвай се в колата и да потегляме! — прекъсна ги Сандра с пресилено широка усмивка. — Чао, Тумас, поздрави Хана!
— Непременно. Чао.
Излязоха на тесния горски път. Сандра увеличи скоростта. Шофираше мълчаливо, с поглед, вперен право напред. И без да говори, Кенет разбираше колко е ядосана и защо.
— Прекалих с въпросите — призна си Кенет.
— Направо се оля.
— Извинявай. Ама исках да разбера какво знаят.
Сандра мълчеше. Кенет смяташе, че има право да пита; нали всяка сутрин той се будеше със свит на топка стомах, а тревожността го парализираше през целия ден. Той щеше да влезе в затвора, ако откриеха негова ДНК по руснака; той беше убил човек, не Сандра. И все пак не обичаше да се карат.
— Извинявай — повтори.
Тази вечер вече се бяха сдърпали веднъж. Тъкмо се бяха разбрали, че няма да пипат парите, и Сандра донесе от колата нова-новеничка ваза.
— Така, значи. Ти имаш право да харчиш от парите, а аз — не — подхвърли заядливо той, осъзнавайки колко детински сърдито прозвуча.
— Взех шейсет евро. Ти искаш да купиш нова кола.
— Не нова, а втора ръка.
— Ако намериш някоя за шейсет евро, вземи я.
— За толкова не мога дори да ремонтирам волвото.
— Ами тогава да го дадем за скрап.
Кенет се стъписа. Не, не беше възможно да говори сериозно, нали? Не му позволяваше нито да купи нова кола, нито да поправи старата. Без кола щеше да е закотвен по цял ден вкъщи.