— Влизала си в дома ми — съобщи със спокоен тон.
— Да. Хубав апартамент. Направи ми страхотно впечатление какъв ред поддържаш.
Рене я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали е просто откачена, или в цялата история има и нещо друго, което трябва да знае и за което дори да се тревожи, преди да пристъпи към действие. Тя беше убедена, че той ще я заплаши по някакъв начин, навярно ще насъска горилите си срещу нея, а дори и по-лошо — ще се замисли дали да не я убие. Не го познаваше. Не знаеше докъде е склонен да стигне или на какво е способен.
— Постъпи глупаво, като дойде тук.
Думите му потвърдиха първоначалното ѝ предположение.
— Така ли?
— Най-добре си тръгни още сега и повече не ми се мяркай пред очите.
— Уви, невъзможно е — отвърна Катя с пресилено печална физиономия. — Налага се да си довърша работата.
— И каква е тази работа? — поинтересува се Рене с лека усмивка — знак за съгласие да се включи в играта, виждайки се сигурен победител.
Катя реши да поеме контрол над разговора, наведе се напред и още повече понижи глас:
— Не ми пука нито за теб, нито за бизнеса ти. Не се опитвам нито да ти иззема клиентелата, нито да те изместя от пазара. — Гледаше го спокойно и открито. — Искам само информация. Ако ми я предоставиш, повече няма да ме видиш.
— Информация за какво?
— Дали някой ти е предлагал голяма партида амфетамини през последната седмица. И чул ли си слухове по темата. Говорим за огромна пратка.
— Как ме откри? — Внезапно усмивката му се изпари, сякаш след споменаването на наркотиците прозря, че макар досега да бе минавал успешно под радара, във веригата явно имаше слабо звено.
— Първо отговори на въпроса ми.
— Защо те интересува?
— Искаш ли да те оставя на мира, или не?
Рене леко наклони глава. Няколко секунди я гледа мълчаливо и изпитателно. После вдигна рамене.
— Нищо не съм чул за амфетамини.
— Ако чуеш, обади ми се. — Катя извади оранжево самозалепващо се листче с написан номера на един от шведските ѝ мобилни телефони и го плъзна към Рене.
— Добре. — Той взе листчето, сгъна го грижливо на две и го пъхна в джоба си. — Как ме откри?
— Не беше трудно — усмихна се Катя, взе си чантата и понечи да се изправи.
Рене бързо се наведе напред и сграбчи китката ѝ. Тя можеше да се освободи за секунди, преди изобщо да е разбрал какво става, да извади ножа от ремъка над глезена си. Но не го направи. Само погледна въпросително Рене.
— Отговори ми. Иначе ще загазиш.
Тя погледна пръстите му, вкопчени в китката ѝ, после впи очи в неговите, без да мига.
— Никога не ме докосвай без мое позволение.
Измерваха се с очи още няколко секунди. Рене я пусна, облегна се назад на стола и разпери ръце с обезоръжаваща усмивка.
— Отнеси таблата, ако обичаш. — Катя стана и си нарами чантата. — Или помоли някой от приятелчетата ти — тя потупа по рамото единия от съседната маса. Усети как при докосването мускулите се стегнаха под плата. — Намерѝ им занимание, че току-виж им щукнала някоя дивотия.
И излезе навън, на светлината и относителната горещина. До хотела ѝ се стигаше само за няколко минути пеша, но тя не бързаше да се прибира там. Хвърли последен поглед към заведението, където тримата мъже бяха скупчили глави, и тръгна към реката.
Двайсет и осма глава
— Време е.
Сандра се обърна и пак излезе. Кенет остави настрана айпада и се надигна. За да не заспи, си беше пуснал сериал по „Нетфликс“. Чувстваше се изморен още когато се прибраха от вилата на Тумас, а още не бяха свършили и половината работа. В коридора извади от едно чекмедже ключовете за колата. Замисли се колко несравнимо по-лесно би било, ако правеха всичко това през декември, когато цари почти денонощен мрак. Така или иначе обаче, нямаха избор. Полицията издирваше хондата. Не биваше да я намират тук. Колата трябваше да изчезне. Кенет излезе навън. Сандра стоеше до колата си, готова да потегля. Перспективата за бъдещо финансово благополучие, изглежда, я зареждаше с неизчерпаема енергия.
— Навсякъде спуснах пердетата. — Тя посочи с брадичка към съседската къща. — Угасих лампите. Да тръгваме.
Кенет отвори вратата на гаража и изкара хондата на улицата. Безспорно си въобразяваше, но му се струваше, че малката кола вдигна много по-силен шум от колата на Сандра. Очакваше да събуди цялото село. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Сандра не се виждаше. Такъв беше и планът. Да се движат на разстояние един от друг. Ако някой засече хондата и съобщи в полицията, поне да не я свържат с колата на Сандра.