Кенет подкара покрай езерото, дало името на селото. Замисли се колко грешни решения бе вземал през живота си.
Толкова много. В продължение на толкова много години.
За всички тях обвиняваше баща си — първокласен задник.
Нечувано успешен, уважаван и боготворен. Но задник.
Никога всеотдаен съпруг. Никога любещ баща.
Остана си преуспелият предприемач, между другото сдобил се със съпруга и няколко деца.
Изцяло се отъждествяваше с работата си. За да успееш, е нужна максимална концентрация, контрол, никакви разсейващи фактори. В голямата къща в едно от луксозните предградия на Стокхолм трябваше да цари пълен ред. Тези думи белязаха цялото детство на Кенет. А редът се постига с дисциплина и послушание. Грешките са признак на слабост, а когато знае, че слабостта боли, човек е по-мотивиран да се бори с нея.
Толкова много болка през годините. Толкова много пагубни решения.
Кенет се бунтуваше срещу баща си — оръжието му беше с методична последователност да избира всичко, което баща му ненавижда. Да създава хаос. Изпускаше, губеше, нехаеше, поставяше под съмнение, забравяше, бягаше от час, друсаше се, крадеше…
Именно така преди пет години се озова в Нурланд.
В затвора в Хапаранда. При общ режим.
Три години и осем месеца за грабеж. В затвора работеше Сандра. Четири години по-възрастна и с половин глава по-висока от него. В началото тя проявяваше професионална вежливост, но с течение на времето започна да разговаря повече и по-често с него, скъси дистанцията. И двамата се влюбиха. Интимните отношения между затворници и надзиратели бяха, разбира се, забранени и двамата запазиха връзката си в пълна тайна, за да не рискуват да преместят Кенет в друг затвор или да уволнят Сандра. Жадуваха един за друг. Всеки ден бяха близо един до друг, но никога не прекаляваха, не си позволяваха интимности, брояха дните. След две години той излезе. Вече не се друсаше. Реши да се установи в Хапаранда. Нямаше никого и нищо, при което да се върне. Пренесе се в нейния апартамент. След година купиха къщата в Нора Стуртреск и се нанесоха там.
Далече от града, далече от наличните в изобилие изкушения.
Всичко вървеше чудесно. Дори повече от чудесно. Беше идеално.
Идилията обаче приключи.
Преди Грубнесуден той зави. Избираше възможно по-тесни пътища към Будтреск. Там пътят пак се разширяваше, но той нямаше да ходи толкова далече. След километър и нещо намали, за да завие наляво, и изруга. В насрещното се задаваше кола. Опита се бързо да реши кое ще привлече повече внимание: да завие въпреки приближаващия автомобил в насрещното или да изчака, макар да имаше достатъчно време да завие, пресичайки отсрещното платно.
Да изчака или да завие?
Докато реши, колата приближи и остана единственият вариант да изчака. Кенет наведе глава и погледна настрани, когато колата го размина. После бързо и притеснено надзърна в огледалото. Червените фарове бързо се изгубиха. Колата не удари спирачки, не направи опит да обърне. Кенет си отдъхна и зави по тесен чакълест път. Продължи напред. От едната страна се падаше гората, от другата — тресавище. Пак зави. При добро желание човек би различил следи от гуми на горска машина, макар пътят да беше силно обрасъл. Филизи и сухи клони дращеха ходовата част, докато Кенет пъплеше към целта. След няколко минути пристигна, спря и слезе. Пред него се спускаше каменист склон. По неплодородната почва нарядко растяха папрати и храсти черна боровинка. Склонът завършваше с пет-шестметров скален отвес, врязващ се в тъмната вода долу.
Планът започваше да сработва. Нямаше никакви пречки, езерото изглеждаше достатъчно дълбоко.
Кенет се провря в купето, нагласи лоста на неутрална скорост, хвана отворената врата и започна да бута колата към склона. Тя тръгна на самоход по наклона и той отскочи встрани. Хондата прехвърли ръба и изчезна. На Кенет му се стори, че чу подобие на експлозия в тихата лятна нощ, когато след секунда колата проряза водната повърхност. Предпазливо направи няколко крачки по нанадолнището и надникна. Водата вече покриваше предния капак и нахлуваше стремително през отворената шофьорска врата. Напълни купето и колата бързо потъна. Над повърхността остана да стърчи само смачканата задница, но скоро и тя се изгуби. Изплуваха въздушни мехурчета. После езерото възстанови спокойната си гладка повърхност.
Кенет се изкатери обратно по склона и тръгна към мястото, където се бяха уговорили Сандра да го чака с нейната кола. За пръв път от злополуката се почувства поне мъничко обнадежден. Да, човекът бе починал, вече нищо не можеше да се направи, но полицията не беше дошла да го разпитва. Явно бе извадил страшен късмет и не бе оставил ДНК по трупа. Парите бяха скрити, колата — потулена.