— Завил е ето тук — посочи Тумас след малко. Спря до канавката и посочи по-тесен път вдясно.
— И твоят човек е сигурен, че е била именно издирваната кола? — попита Хана и се загледа в гората.
— Е, чак пък сигурен… Била е тъмносиня хонда, с вдлъбнатини от ударено, задните фарове не светели.
— В колко часа?
— Към два и половина през нощта.
— Какво е правел твоят приятел тук по това време?
— Първо, не ми е приятел и второ, точно заради ей такива въпроси звънят на мен, а не на теб.
С лека усмивка, която я стопли, Тумас запали и пое по тесния път. Бавно продължи направо и след по-малко от километър пътят завърши с импровизирано обръщало. Хана въздъхна разочаровано. Разговорът с Тумас ѝ бе вдъхнал надежда. Някой е преместил хондата от местопрестъплението, държал я е скрита известно време и вчера — или днес сутринта, поправи се тя — я е подкарал нанякъде. В колата неизбежно бяха останали следи: ДНК, веществени доказателства. Но колата я нямаше. Вероятно шофьорът е сбъркал пътя, стигнал е края на задънената улица, обърнал е и е подкарал в неизвестна посока. Или информаторът на Тумас се е объркал нещо.
Така или иначе, хондата не беше тук.
— Да се връщаме. — Хана се облегна разочаровано на седалката.
Тумас даде назад, после малко напред, после пак назад и така няколко пъти, докато обърне. Потегли към широкия път. Само след минута обаче пак спря. Хана се поизправи на седалката.
— Защо спираме?
— Виж.
Посочи през прозореца от нейната страна. Тя веднага видя. Растителността по пътя още не бе успяла да се изправи напълно и да скрие двете успоредни следи от гуми, лесно забележими, когато човек търси нещо конкретно. Няколко прекършени млади филиза потвърждаваха, че някой е минал съвсем наскоро през рехавата гора точно на това място.
Слязоха от колата и тръгнаха по следата на отъпканата растителност. Само двамата. Заедно. Хана улови ръката му. За миг ѝ се стори, че той понечи да я издърпа, но всъщност Тумас преплете пръсти с нейните и двамата продължиха хванати за ръка. Стигнаха до песъчливия склон над езерото. Следите свършваха малко по-надолу по стръмнината. Не оставаше и капка съмнение накъде е поела колата.
— Знаеш ли колко е дълбоко това езеро? — попита тя, спусна се предпазливо до ръба на отвесната скала и надникна към тъмната вода в ниското.
— Нямам представа.
Беше невъзможно да се прецени на око колко дълбока е почти черната вода, но, изглежда, достатъчно, за да не позволява да се установи дали на дъното ѝ лежи кола.
— Трябва да разберем. — Хана бе вперила поглед право напред в празното пространство. — И да доведем водолаз.
Трийсет и първа глава
Цяла нощ не мигна, но не чувстваше умора. Вътрешната му неспокойна енергия не му даваше мира. В главата му се въртеше вихър от въпроси. Много повече от наличните за момента отговори и това не му харесваше.
Ама никак.
Сред най-важните въпроси бе загадката как го е открила жената, посетила го на работното му място снощи. Щом тя бе успяла, значи и други нямаше да се затруднят. И въпреки това точно сега Рене отделяше най-малко внимание на тази мистерия.
Беше се промъкнала в дома му.
Бе намерила счупеното градинско джудже. Доколкото успя да прецени, не беше пипала дрогата, но все пак. Това означаваше ли, че ще бъде принуден да се откаже от гениалния начин за внос на стока?
Уговаряше се с доставчика кой търг ще играе ролята на „явка“. Мъжът отиваше на предварителния оглед, обикаляше предметите и незабелязано пускаше градинско джудже или порцеланова фигурка в някоя от малките кутии с джунджурии, които се продават само накуп — имаше такава практика на всеки търг в региона. После изпращаше на Рене съобщение коя е кутията, а при наддаването Рене даваше най-висока цена за нея и си я прибираше.
Схемата работеше безотказно. Никой не подозираше нищичко.
Досега. Допреди нейната поява.
„I Learned From The Best“, петият сингъл, издаден от любимия му във всички категории албум, зазвуча в апартамента от скъпата модерна стереоуредба. Скромен успех по мерилото на Уитни Хюстън. Вярно, някои критици го сравняваха с класиката „Saving All My Love For You“, но парчето се изкачи едва до двайсет и седмо място в класацията на най-големите хитове в САЩ. И до двайсет и трето в Швеция. Заслужаваше, разбира се, много по-престижна позиция. Вярно е и друго: ремиксът на Хекс Хектор и Джуниър Васкес оглавяваше денс класацията в САЩ в продължение на три седмици, но въпреки това този малък шедьовър сякаш беше печално забравен. Рене слуша песента цяла сутрин, но дори Уитни не успя да разсее мислите му, да заглуши въпросите.