Чак такива аматьори ли бяха?
И какво целяха с този театър? Да я накарат да се почувства застрашена? Младият мъж, очевидно прекарващ по няколко часа седмично във фитнеса, да я сплаши? Ама че симпатяги. Докато се качваше по широкото мраморно стълбище, тя размишляваше дали е притеснително, че са открили къде живее. Притеснително — глупости! Беше дала номера си на Рене. Те знаеха, че е в града. Нормално бе да я намерят.
На горния етаж зави надясно и видя второ познато лице. До малка масичка по-нататък по коридора, на един от двата резбовани стола в стил рококо, седеше другият мъж от вчера. Прелистваше туристическа брошура, но вдигна поглед към нея, когато я чу да се задава. Катя забави крачка, мъжът се изправи, пристъпи към нея и ѝ препречи пътя.
Едър, мускулест като приятеля си във фоайето. Стоеше широко разкрачен за оптимален баланс, но доколкото Катя виждаше, не носеше оръжие. Тя прикова поглед в него. От стълбището зад гърба ѝ се разнесоха спокойни тежки стъпки. Здравенякът от рецепцията се появи иззад ъгъла.
— Наистина ли искате да го направите? — попита Катя, отстъпи заднешком и опря гръб о стената. Така можеше да държи под око и двамата, без да се налага да си върти главата.
Те мълчаха. Не помръдваха. Застинали неподвижно, я гледаха.
Видя се принудена бързо да приключи тази история.
В хотела имаше доста гости и макар тя рядко да срещаше хора по коридора, някой можеше да се появи всеки момент. А като добавеше и персонала… Да се развика за помощ и така да ги разкара? Това би направила Луис Андершон. По този начин обаче би привлякла ненужно внимание върху себе си. Току-виж някой настоял да извикат полиция — крайно нежелан от нея обрат. Да убие двамата пратеници на Рене беше изключено. Ранеше ли ги, щеше да им се наложи да се изнесат сами. За предпочитане тихомълком.
— Какъв е планът? — попита тя и внимателно се наведе, вдигна си крачола и откачи ножа. Допря широкото, леко завито острие до бедрото си. Все още никакъв отговор. — Върнете се при Рене и му кажете, че каквото сте замислили, не се е получило.
Мъжете се спогледаха, размениха кратко кимване и тръгнаха към нея. Катя избра по-близкостоящия. Отблъсна се от стената, озова се до него с един тласък, направи подлъгващо движение, мина зад гърба му и го ритна отзад в коляното. Той се свлече на пода, тя изви едната му ръка и опря ножа „Bowie“ в гърлото му. Другият нападател мигом замръзна на място.
— По-добре се откажи — тихо го предупреди тя. — Не си ми в категорията.
За Луис Андершон това беше възможно най-лошата ситуация, в която да бъде открита. Затова Катя остави мъжа, отстъпи две крачки заднешком, без да пуска ножа. Мъжът се изправи, хвърли изплашен поглед през рамо и тръгна към приятеля си. Бутна го, за да го накара да тръгне, и двамата бързо затрополиха надолу по стълбите. Катя се наведе и прибра ножа в калъфа.
Беше наложително да си поговори с Рене Фуке.
Продължи към стаята си; намираше се зад чупката в края на коридора. Едва видя третия мъж, притиснат към стената, и от гърдите към цялото ѝ тяло се разля пареща болка. Тя се разтрепери безпомощно. С цялата воля, която бе способна да мобилизира, се бореше да си възвърне контрола и да се задържи на крака, но не се получи. Политна и падна върху пъстрия мокет. Не успя да се подпре с ръце. Тренираният ѝ ум все пак съумя да изтласка встрани болката и да овладее мускулите, докато лежи на пода. Пресегна се към ножа на глезена си. Преди да го достигне, някой стисна здраво китката ѝ. Другите двама се бяха върнали и се бяха присъединили към третия, който я бе улучил с електрошоков пистолет.
Тя направи последен опит да се отскубне, но пуснатият преди малко от нея се приближи. Замахна и с всичка сила я фрасна с юмрук право в лицето. Тя изгуби съзнание.
Трийсет и трета глава
Чувстваше се малко по-добре.
Току-що излязъл изпод душа, с хавлиена кърпа, увита около таза, Кенет отиде в кухнята, включи кафемашината, отвори хладилника и кимна. Изобщо не си беше представял, че е възможно.
Но се чувстваше по-добре.
Беше гладен. След онази случка не бе изпитвал глад. Днес спа до девет и петнайсет. Още с пробуждането мислите му, вярно, пак се върнаха към трагичното събитие, но по по-различен начин. В съзнанието му не се появи мъртвецът на пътя, изцъклените му очи, твърдият шиен прешлен под кожата. Ужасът, че е убил човек, и страхът да не лежи пак в затвора се бяха поуталожили. И сега по-лесно си внушаваше как всичко е нормално. Когато видя как хондата потъва, го обзе особено чувство и то се запазваше и досега: надеждата, че ще се справят.