— Няма ли да пиеш кафе? — попита Кенет на път към кухненския плот.
— Не, благодаря.
— Един сандвич?
— Вкъщи хапнах.
— Как върви? Работата и така нататък? — поинтересува се Кенет през рамо, докато мажеше филия с масло.
— Добре, спокойно е.
— Почиваш ли си достатъчно? Виждаш ми се уморен.
УВ не отговори директно, само въздъхна. Кенет видя как приятелят му зарови лице в дланите си и разтърка очи. Нещо му тежеше.
— От Осигурителната каса ни намалиха часовете за асистент на Лувис, казах ли ти?
— Май не.
— От сега нататък ще имаме право само на четирийсет часа седмично. Всичко в повече ще плащаме от джоба си.
— А преди колко часа ви се полагаха?
— Сто и двайсет.
— Мамка му, орязали са ги с цели две трети! Как се оправяте?
— Не се оправяме. Стина пак е в болнични.
— Кажи, ако можем да помогнем с нещо.
Предложи помощ повече от любезност, отколкото защото действително изпитваше желание да се ангажира със семейните проблеми на УВ. Кенет винаги се чувстваше неловко в присъствието на Лувис. Не знаеше как да се държи, не само с нея, но и с родителите ѝ.
— Има едно нещо…
Кенет си взе чинията със сандвича и седна отсреща. УВ забоде очи в преплетените си пръсти, после го погледна. Кенет познаваше този поглед. Така гледаше майка му, когато въпреки нежеланието ѝ се налагаше да го накаже, а според нея Кенет не беше направил нищо нередно. С този поглед тя се извиняваше предварително.
— Какво? — попита той. У него назряваше предчувствие, че отговорът няма да му хареса.
УВ се поколеба. Видимо изпитваше вътрешна съпротива срещу онова, което се канеше да поиска.
Молбата сто на сто нямаше да се хареса на Кенет.
— Преди няколко дни се отбих тук да взема ония тресчотки, с които ти бях услужил.
— Ау, вярно, мамка му. Съвсем съм забравил за тях. Извинявай. — Кенет се опитваше да звучи безгрижно.
— Не си бяхте вкъщи.
— Аха…
— И влязох в гаража да видя дали няма да ги намеря и сам.
Погледите им се срещнаха над масата. Кенет мълчеше. Какво да каже? Никакви оправдания на света нямаше да помогнат. Тревожният възел, който сутринта се бе обадил съвсем глухо, сега го смаза като товарен влак и му изби въздуха. Знаеше какво е видял УВ. Приятелят му се е досетил какво са направили. И все пак това не обясняваше погледа му. Не обясняваше защо, вместо съчувствие и разбиране, в очите му се четеше печал, а дори и срам.
Какво искаше всъщност? Защо бе дошъл?
Кенет се опитваше, но не намираше логика.
— Съжалявам, Кента. Наистина — наруши мълчанието УВ. — Но, нали разбираш, аз и Стина сме направо разсипани от умора.
Това пояснение ни най-малко не помогна на Кенет да схване какво става. Че какво общо има престъплението му с орязаните им часове за асистентска грижа? Какво искат от него?
— Не, не разбирам. Какво… какво имаш предвид?
— Искам 75 000. И ще забравя и за волвото, и за хондата.
За миг Кенет беше сигурен, че УВ се шегува, че ей сега ще се ухили широко, ще се облегне назад, ще се разсмее, колкото му глас държи, и ще каже: „Само да можеше да си видиш физиономията. Безценна!“. Не се случи обаче нищо подобно. Кенет се вглъби в чувствата си. Би трябвало да се чувства изплашен или вероятно бесен, но за свое учудване усети как очите му се наливат със сълзи.
— Абе, ти майтапиш ли с мене? — Полагаше усилия гласът му да не звучи задавен. — Откъде, по дяволите, да ти изкопая 75 000?
— Продай част от дрогата. Не на мен, на друг.
— Коя дрога? — попита машинално Кенет. Пред очите му се случваше нещо шокиращо. Най-добрият му приятел седеше в кухнята му и го заплашваше. Изнудваше го за пари.
— Която се намираше в хондата.
— В хондата нямаше нищо.
— Напротив. Имало е.
— Откъде знаеш?
— Едно птиче ми каза.
— Кое?
УВ се поколеба. Имаше вид на човека, който си прехапва езика, за да не каже нещо необмислено. Кенет долавяше, че каквото и да отговори УВ, няма да е истината или поне не и цялата истина. Не че в момента това имаше кой знае какво значение. Предателството на УВ беше чудовищно. По-голямо просто нямаше накъде.
— Ченгетата — изплю накрая камъчето УВ. — Малко им е трудно да загреят, че вече приключих.
— Аха…
Нямаше какво повече да се каже.