— Кинтите наистина ни трябват — изрече УВ с тон, който, предположи Кенет, не само обясняваше, но и извиняваше постъпката му.
УВ избута стола си назад и се изправи. Кенет мълчеше. Дори не го удостои с поглед. УВ тръгна към антрето. Кенет го спря.
— И какво ще стане, ако не ти дам парите? В полицията ли ще отидеш? Ако ме предадеш на ченгетата, няма да получиш нищо.
— Не си ли струва да пожертваш нещо малко, ако това е начин да отървеш пандиза?
Въпросът беше реторичен. УВ го знаеше. Бяха го обсъждали. Няколко пъти. Кенет не би преживял пак да го вкарат на топло. Да изгуби Сандра. Да изгуби всичко. Да се провали окончателно.
Сега УВ злоупотребяваше с откровенията и проявеното доверие.
Кенет беше сгрешил. Предателството можеше да е още по-голямо.
— Защо просто не ме помоли за помощ? — Сълзите рукнаха. Нямаше сили да се смущава от тях. Остави ги да се стичат по бузите му. — Без да ме рекетираш. Щях да ти услужа. Нали сме приятели.
УВ просто се обърна и си тръгна. Какво повече имаше да си кажат? След няколко секунди Кенет чу как външната врата се захлопна. После колата на УВ потегли. И се възцари тишина, която сякаш изсмука целия кислород от въздуха. Той се свлече от стола на пода. Дишаше учестено, а сълзите се лееха.
Тазсутрешният оптимизъм, доброто разположение на духа, надеждата, че положението се разведрява — всичко се изпари без остатък.
Трийсет и четвърта глава
Дойде в съзнание преди около пет минути.
Оттогава не бе шавнала. Продължи да диша спокойно, равномерно и да държи главата си тежко клюмнала към гърдите. Косата ѝ висеше върху бузите, но въпреки това тя не смееше да отвори очи. Помръдването на мускулче по лицето ѝ би я издало, че се е свестила. Опита да се ориентира в ситуацията, доколкото позволяваха обстоятелствата. При вдишване усещаше въздухът да мирише на пръст, все едно си в мазе, но през спуснатите ѝ клепачи проникваше дневна светлина. Предположи, че се намира в силно влажна сграда. Различи четири гласа. Разпозна единия: Рене Фуке. Другите трима сигурно бяха мъжете, устроили ѝ засадата в хотела. Челюстта я болеше и тя се прокле наум.
Задето допусна да изпадне в такова положение.
Задето позволи да я похитят някакви скапани аматьори.
Да, Рене определено бе действал хитро. Изпрати ѝ двамата, които тя познаваше по физиономия. Така тя се почувства уверена, че е в силна позиция, и не предвиди появата на третия. Но не затова попадна в капан.
А защото прояви небрежност. И знаеше причината.
Откакто пристигна в Хапаранда, всичко вървеше по вода. УВ я препрати към Юнте, Юнте — към Рене, който изглеждаше като управител на банков филиал, но работеше в заведение за бързо хранене и участваше в схема за пласиране на наркотици. Дори самото сънливо градче ѝ вдъхна измамна сигурност, подтикна я да снижи гарда. Чисто и просто подцени Рене и сега си плащаше цената.
Достатъчно самообвинения, време беше да се измъкне оттук.
Понадигна се на стола. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба. В кожата ѝ, усещаше, се впиваха „свински опашки“ или нещо подобно. Вероятно тънък найлонов шнур или канап, но в никакъв случай дебело въже. Жалко, въжето се изхлузва по-лесно. Глезените ѝ бяха привързани към краката на стола. Ножа, разбира се, го нямаше. Много ѝ се искаше да провери с пръсти дали има начин да разхлаби някак това, с което бяха овързани китките ѝ, но не смееше да помръдне. Гласовете отзад не се приближаваха, ала не беше изключено в стаята при нея да я пази човек, който не говори.
— Събудѝ я — чу внезапно гласа на Рене.
— Как?
— Просто действай.
Катя бавно се размърда, за да си спести някой аматьорски опит за свестяване. Повдигна глава с лек стон, съвсем неподправен, защото след толкова време — не знаеше точно колко дълго — в една и съща поза тилът ѝ се беше схванал. Повдигна клепачи и премига мъчително. Престори се на по-скапана, отколкото беше всъщност. След всяко премигване се стремеше да разузнае възможно по-голяма част от помещението и от силите на противника.
Оказаха се петима.
Намираха се в помещение, вероятно някогашна кухня.
Двамата от ресторанта стояха един до друг до вратата, увиснала на долната панта. Мъжът с електрошоковия пистолет се бе облегнал на стената вдясно от Катя, където тапетите се бяха отлепили или някой умишлено ги бе съдрал. Рене крачеше към нея. А петият, брюнет, седеше облегнат на един стол и пиеше бира от кенче до стара, ръждясала готварска печка, прекатурена странично. Не се виждаха оръжия с изключение на нейния нож, пъхнат в калъфа, поставен върху плот под редица високи шкафове, до един без врати, до един празни. Таванът беше провиснал в единия ъгъл, най-вероятно заради неремонтиран теч. Навсякъде се лющеше боя. Двата прозореца в стаята нямаха стъкла, а нагънатият балатум върху пода беше осеян с боклуци, довлечени и от хора, и от природата.