— Може би. — Тумас си наля чаша вода.
— Руснакът е бил блъснат тук, а тук е езерото. — Тя увеличи картата с пръсти. — Ако се съсредоточим върху този район — Витватнет и нагоре към Нора Стуртреск, Грубнесуден, Будтреск — е възможно някой да е видял нещо.
Тумас отпи няколко глътки вода, вперил поглед в екрана. Сякаш размишляваше.
— Твоят човек, дето не ти е приятел, видял ли е шофьора на хондата? — попита Хана.
— Не спомена такова нещо.
— Можеш ли да го питаш?
— Разбира се.
— Благодаря.
Тя прибра телефона в джоба си, пресегна се над масата, сложи длан върху ръката му и погали с палец кокалчетата му.
— Днес беше много приятно да излезем заедно, да направим нещо само двамата.
— Да…
— Въпреки че беше по работа.
— Да.
— Вчера ми липсваше, след като потегли към Нора Стуртреск.
— Така ли?
— Да, почувствах се малко… отхвърлена, ако трябва да съм честна.
Ето. Каза го. Изненада се на себе си. Изобщо не бе възнамерявала да повдига темата. Или поне не в момента. Вероятно се престраши, защото се намираха на неутрална територия. Обядваха в заведение. Като двойка. Обстановката не предполагаше да драматизират случилото се. Нямаше нужда да го правят на голям въпрос. Просто обсъждаха изминалата вечер, докато чакаха поръчката. Тема за разговор като много други.
Сега топката се намираше в неговата половина от терена.
Той не ѝ отговори прямо. Погледна я сериозно, както помнеше да я е гледал само веднъж.
Преди двайсет и четири години. В Стокхолм.
Тогава Тумас каза, че имат два варианта: да потънат или да продължат.
Сега погледът му я изплаши. Изпълни я с усещането, че каквото и да е очаквала да ѝ каже, реалността ще е много по-тежка. По-тежка, отколкото е способна да си представи. Той си пое дълбоко дъх — вдишване, предвестник на нещастие. Явно обаче се възпря, поклати леко и — Хана беше сигурна — несъзнателно глава и изпусна насъбрания въздух в продължително издишване. Погледна я. Угнетителната сериозност бе изчезнала.
— Не съм искал, не знаех, че… не разбрах.
Тя се наведе над масата и сниши глас. Доведе нещата дотук. Най-добре да продължи.
— Напъхах си ръцете в панталона ти. Това би трябвало да ти подскаже какво искам.
— Извинявай.
— От доста време имам чувството, че… ме отбягваш.
— Извинявай, не е било нарочно.
Тумас изглеждаше искрено разкаян и гузен и тя беше склонна веднага да му повярва. Не си е дал сметка, че я огорчава, когато — както ѝ се струваше на нея — се отдръпваше от нея. И нямаше нищо повече? Двамата просто са тълкували ситуациите по различен начин и понеже не са ги обсъдили, пропастта помежду им се е разраснала, без никой от двамата да е наясно какво мисли и чувства другият.
— Можеш да ми се реваншираш сега — подхвърли тя с усмивка на облекчение.
— Сега, сега?
— Не тук. И двамата ми шефове ще прекарат няколко часа до езерото. Имаме време да се отскочим до вкъщи.
— Трябва да се връщам на работа. — Той отдръпна ръката си съвсем леко — явно не искаше да я огорчи пак — но достатъчно, за да се дистанцира недвусмислено.
— Мислех, че в службата ти е спокойно. — Хана го улесни, като пусна ръката му. Толкова просъществува илюзията, в която така ѝ се щеше да повярва.
— Спокойно е, но имаме работа. А и следващата седмица Перка излиза в отпуск…
— Ясно. Добре.
— Може би довечера.
— Да. Може би.
Поръчката дойде. Нахраниха се мълчаливо. После и двамата отказаха предложението на сервитьора за кафе, платиха и излязоха заедно. На тротоара отвън спряха. Тумас си закопча тънкото яке и кимна към колата.
— Да те закарам ли до участъка?
— Не, ще вървя пеша.
— Тогава до довечера.
— Да.
Тя остана на място. Видя го как пресича улицата, качва се в колата и потегля. Махна ѝ. Тя вдигна ръка и също му махна. Тръгна обратно към центъра и участъка. След няколко крачки си извади телефона, подържа го в ръка, поколеба се. Обикновено не правеше така. Не искаше нещата да стават по този начин. Но майната му. Нуждаеше се от това. Искаше го. Набра номер. Отсреща вдигнаха.
— Колко ще стоиш при езерото?
Трийсет и шеста глава
— Рене! Само ти остана!
Гласът ѝ разцепи тишината. Стигна до него. Лежеше приклещен под прекатурено изкоренено дърво няколко метра навътре в гората. През гъсталаците и клоните не я виждаше. Нито нея, нито колата, нито къщата. Не смееше да подаде глава. Рискуваше тя да го забележи. Притиснал лице към коренището и мъха, той се стараеше да диша максимално спокойно и тихо. Опасяваше се дишането да не го издаде във възцарилата се тотална тишина, след като преди половин минута нещо бе пресякло с плашеща внезапност вика на Маркус. После дойде нейното самоуверено „Рене! Само ти остана!“.