Нито за секунда не се усъмни дали е истина. Но какво иска тази жена? Дали е само опит да парадира с превъзходството си? Затова ли го бе казала? За да го изплаши или за да го подкани да излезе от скривалището си? Елиминира пехотата и сега смята да поднови бизнес разговорите. Едва ли. Ако държеше амфетамина или знаеше къде е, тогава може би. Поне щеше да има с какво да се пазари. Без средство, с което да изтъргува живота си, няма шансове да постигне каквото и да било споразумение. Появявайки се пред нея, не би спечелил нищо. Види ли го тя, с него е свършено.
Единственият му шанс е да се опита да избяга. Бързо и надалече.
Когато тя се представи като Галина, той се поколеба за миг. Не искаше да се набърква в далаверите на руснаците. Неведнъж беше отказвал предложения, беше се старал да стои настрана от техните сделки. Този път обаче не се вслуша в предупредителните сигнали. Упражняваше контрол. Защото тя му бе позволила да си го въобрази. При други обстоятелства щеше да изпита завист и възхищение. Тя го превъзхождаше по всички параграфи. Рене с основание имаше високо самочувствие, знаеше, че е по-умен и по-способен от маса хора с посредствени възможности, но в сравнение с тази жена беше просто тренирана маймуна. Дори след като разкъса врата на Нурман — през живота си Рене не беше виждал нищо по-откачено и по-психарско — и след като се хвърли заднешком през прозореца, той все още вярваше, че ще спечелят, че имат шанс. Все още бяха четирима срещу един. Не бяха въоръжени, но все пак. Четирима срещу един. Всички нащрек. Нямаше да допуснат да ги изненада, както Тео в хотелския коридор или Нурман в кухнята. Така си мислеше. После чу вика, усети паниката, набъбващата тишина го порази. И ето че бе останал сам.
Единственият му шанс беше да се опита да избяга. Бързо и надалеч.
И зачака под дървото. Половин час, четирийсет и пет минути, час, час и половина. Студът и влагата проникнаха през дрехите му и той полагаше неимоверни усилия да се отпусне, та зъбите му да не почнат да тракат. Въпреки неудобството не промени позата си, не помръдна. Комарите бръмчаха около главата му, кацаха по челото и по тила му, но той не ги пъдеше. Не смееше нито да шукне, нито да шавне. Щеше да го преживее. Вярно, щеше да се наложи да се премести в друг град или по-скоро да избяга, но това не беше болка за умиране. Освен бизнеса нищо друго не го задържаше в Хапаранда. Градът представляваше забутана дупка. Рене стоеше тук, защото преуспяваше и печелеше пари. Дори не се налагаше да се отбива в апартамента. Там държеше наркотици за няколко хиляди, но навсякъде можеше да изкара големи пари. Ще замине далече, някъде в чужбина, там ще се покрие известно време, защо не дори за няколко години. Тази машина за убийства не беше дошла в Хапаранда заради него. Нейната задача бе да намери дрогата и парите. Тя нямаше да пилее време и ресурс, за да издирва точно Рене, беше сигурен. Оцелееше ли сега, щеше да се оправи.
Просто трябваше да действа умно, а той беше умен.
След като в продължение на два часа не се чуха други звуци освен идващи от природата, Рене бавно изпълзя от скривалището си и залази по корем към къщата. Надяваше се клоните и избуялата трева да го прикриват. Вече се очертаваха и къщата, и дворът. Отвън, вдясно от отвора за входната врата, лежеше Яри. Другите не се виждаха. Но — още по-важно — Рене не виждаше жената. Той завъртя глава и в двете посоки, плъзна ръка под мъха и напипа камък с големината на юмрук. Повдигна горната част от тялото си достатъчно, за да го хвърли в широка, висока парабола. С отчетливо тупване камъкът се приземи върху твърдо отъпкания чакъл. Рене се прилепи плътно към земята и надникна. Никой и нищо. Сигурно си е помислила, че си е плюл на петите, избягал е панически; че ще му види сметката по-нататък. Най-вероятно в момента го причакваше в апартамента му. За всеки случай той хвърли още един камък, изчака десет минути, вдиша дълбоко и се изправи бавно и сковано. Застина на място и примижа. Очакваше към него да полети я нож, я някое подръчно средство. Беше убеден, че тя е способна да превърне в оръжие всеки предмет. Не се случи нищо.
Пристъпи предпазливо крачка напред, излизайки от прикритието на гората. Напълно уязвим, изцяло видим. Тялото все още се съпротивляваше, докато бавно, със сетива, изострени до краен предел, той тръгна към къщата. До стената спря, огледа се. Цареше тишина. Нищо не помръдваше. Заобиколи ъгъла на сградата. Колата стоеше на предишното място. Липсваха външни признаци някой да е тършувал из нея. Рене бръкна в джоба си, за да се увери, че няма да се качи и тогава да установи, че е изпуснал някъде ключа. Ключът, слава богу, си беше в джоба му. Той се откъсна крачка напред от стената. Усети как задиша по-тежко, докато вървеше към колата. Беше съвсем близо до заветната цел.