— Да.
— Тогава ми дайте проклетите си телефони, иначе ще ви арестувам веднага.
За пръв път от началото на разговора им самоувереността на Нанси се пропука. Тя се обърна към тримата от компанията си. Те извадиха телефоните от джобовете си. Съдейки по недоволната гримаса на Нанси, тя смяташе, че всички я предават. Накрая и тя бръкна в задния си джоб и измъкна телефона си с въздишка.
— Сега може ли да си вървя?
— Да, ако обичаш. Тъкмо ще ме освободиш от присъствието си.
Хана я проследи с поглед. Нанси отиде до загражденията с бързи крачки, наведе се, мина под лентата и заедно с двамата мъже се отдалечи по пътя. Хана се обърна към Пер-Улуф, който още стоеше с отворен бележник в ръка.
— Съжалявам. Приключи ли с нея?
— Да. Пък и тя ще се върне за телефона.
— Ама че тъпачка — промърмори си Хана.
Усещаше как нарастващото раздразнение я принуждава да се раздвижи. Сплете ръце на тила си и пое дълбоко въздух.
— Добре ли си?
Тя се обърна. Гордън крачеше към нея.
— Бясна съм.
— На кого?
— На света въобще и на Нанси Кю в частност.
Гордън очевидно не разбра какво има предвид тя, но предпочете да не се задълбочава в темата. По-важни неща занимаваха ума му.
— Хвърлих един поглед на телата… Мъжът до колата е Рене Фуке.
Трийсет и осма глава
За миг Хана се запита дали не са се объркали. Двустайното жилище приличаше на апартамент за отдаване под наем, където не живее никой. Самотно яке висеше грижливо закачено под рафта за шапки в антрето. Другите куки бяха празни. Два чифта лъснати обувки стояха върху поставката за обувки отдолу. Изтривалката беше изрядно подравнена с прага. Виенски стол до едната стена, до нея — малка масичка с лепнеща ролка за почистване на косми в единия ъгъл. И толкова.
Докато ключар отваряше вратата на апартамента, те си облякоха бели защитни костюми върху дрехите, обуха калцуни, сложиха ръкавици и си събраха косите под бели найлонови бонета, подобно на шапки за баня, които никой, ама абсолютно никой не би могъл да носи с непокътнато достойнство. „Приличаме на служители в руска ядрена централа през осемдесетте“ — помисли си Хана, докато стояха в антрето на двустайния апартамент на „Вестра Еспланаден“ 12 и се оглеждаха в стенното огледало, също, разбира се, без нито едно петънце или отпечатък от пръст.
— Ред и порядък — изкоментира Хана и пристъпи към останалата част от това стерилно, лишено от индивидуалност жилище.
— Става ли аз да поема спалнята, ти — дневната, а после заедно да огледаме кухнята?
— Да.
Хана влезе в малка стая вдясно. Как е възможно да поддържаш такава съвършена чистота, такъв безукорен ред? Домът ѝ, дори когато беше почистен и разтребен, не можеше да се мери с обстановката в жилището на Рене Фуке. Дори сега, когато живееха само двамата с Тумас. А този апартамент приличаше на изваден от списание за интериорен дизайн. Или по-скоро от каталог на мебелен магазин, защото стаята излъчваше пълна анонимност. Изглежда, при избора на мебели собственикът се бе ръководил от желанието те да са функционални, не толкова от личен естетически вкус. Върху ниска масичка пред сиво канапе лежаха шест подложки за хранене, подравнени по ръба на масичката, червена, черна, червена, черна, червена, черна. Нямаше вестници, нямаше списания, нямаше свещници, въобще нямаше никакви декоративни предмети, нищо не подсказваше за интереси или хобита. Освен може би огромната плазма на стената. И в допълнение игровата конзола с джойстик, старателно подравнени. Хана преброи седем високоговорителя в стаята. „Това е то така нареченият 7.1 обграждащ звук“ — предположи тя. Музикалната уредба с вграден грамофон до канапето служеше да се възпроизвеждат записи от аудиокасети и компактдискове. Единствено обложка на грамофонна плоча върху черния плексигласов капак на грамофона издаваше, че тук е живял човек. Тя повдигна вътрешния хартиен плик, покриващ частично обложката. Уитни Хюстън, приседнала, в тъмносиньо поло и с ботуши. Пъхна хартиения плик в картонената обложка и се зае да оглежда библиотеката пред едната стена. Отвори няколко шкафа. Вътре нямаше много. Съдържаха предимно предмети с полезно предназначение: никакви декоративни аксесоари, никакви лични вещи със сантиментална стойност освен три големи яйца, всяко в поставка, която го държеше изправено. Хана остана с впечатлението, че Рене Фуке е бил голям особняк.