— Хана.
Тя влезе в спалнята — също в образцов ред. До спретнато застланото легло имаше нощно шкафче с будилник, зарядно за мобилен телефон и нощна лампа. На стените бяха окачени два безлични рамкирани плаката.
Гордън стоеше пред отворен гардероб. Хана огледа трите рафта с прилежно сгънати дрехи и три пластмасови панерчета под тях. В най-горното откриха пликчета с цип, подредени в редове. В пликчетата от единия ред имаше различни хапчета, в другия — пликчета с прах. Трети ред съдържаше по-големи пликове със зелена тревна маса, която можеше да е само канабис.
— Самоуверен тип. Дори не се е опитал да ги скрие.
— И защо му е? Та ние изобщо не знаехме за съществуването му.
— Факт.
Гордън издърпа долното панерче. Вътре откри домакинска везна и старомодна отчетна книга с твърди сини корици и празен етикет на корицата. Хана извади книгата и отвори на първата страница. Гордън се надвеси над рамото ѝ, за да прочете какво пише. Тя усети собствената си миризма от кожата му. В изрядни редове бяха описани доставки: внесени, изнесени. Кой, кога, какво и колко. Различиха най-малко три почерка.
— Поне вече знаем кой е снабдявал града през последните месеци. — Хана прелисти нататък.
Всеки ден Рене беше записвал по няколко трансакции. И така бе изписал десетки страници. В продължение на месеци, седмици.
— Това не обяснява защо е бил убит.
— Преди седмица изчезна амфетамин на стойност 30 милиона, ако се пласира на дребно. Според Ритола онзи руснак е изпратил свой човек да издирва пратката.
— И смяташ, че Рене я е отмъкнал?
— Тук не пише да е продавал големи количества. — Хана посочи книгата. — Но имаме петима убити, единият доказано е търгувал с наркотици. Струва ми се крайно невероятно двете събития да нямат нищо общо.
Тя се обърна към гардероба и издърпа последното пластмасово панерче. Празни пликчета, тънки предпазни маски за уста, преносима метална касета за ценности. Хана се опита да я отвори. Беше заключена.
— Ще звъннем на Ритола да го питаме има ли представа кого евентуално е изпратил руснакът — предложи Гордън.
— Той е още в Хапаранда, видях го на обяд. В „Лейлани“.
— И защо още не си е тръгнал? — озадачи се искрено Гордън.
— Не знам. Не сме говорили.
Хана продължи да търси ключ за касетата. Не намери нищо. Вдигна касетата и я огледа внимателно. От едната страна имаше залепено оранжево листче с телефонен номер. Хана дръпна листчето.
— Какво пише?
— Телефонен номер.
С известно усилие тя изрови мобилния си изпод защитното облекло, отвори справочния сайт hitta.se — при зададен телефонен номер човек научава на чие име е регистриран — и въведе цифрите от листчето.
— Излиза мобилен оператор, но не и име на абонат.
— Запазѝ го. Ще възложим на някого да проучи въпроса.
Тя извади пликче за съхранение на доказателства, пусна вътре листчето, запечата пликчето и го пъхна в джоба си. Гордън бутна пластмасовите панерчета обратно в гардероба и го затвори. Оттук нататък поемаха лабораторните експерти.
— Може Рене да се е докопал до амфетамина и да е възнамерявал да го продаде на руснаците — предположи Гордън.
Тръгнаха към кухнята.
— Да се опита да продаде на руснаците дрога, която си е тяхна, е доста наивно.
— Сигурно затова са му видели сметката.
— Живеел е тук от няколко години и през цялото време е успявал да мине между капките. Погледни това място. Не е бил нито небрежен, нито наивен.
— Тогава какво, по дяволите, се е случило в онази изоставена къща?
— Не знам, но като начало дай да се опитаме да разберем какво е правил при Хелгрен.
Трийсет и девета глава
Стоеше на двора, с отровата за плъхове в едната ръка и ключа за колата в другата. Преди да излезе, премисли внимателно положението. Стигна до извода, че няма избор, но въпреки това се поколеба дали да отвори гаража. Поемаше голям риск. Твърде голям. В най-лошия случай щеше да провали бъдещето им. Но какво можеше да направи? В селото нямаше приятели, които да го закарат, но дори и да имаше, пак не биваше да прибягва до този вариант. Бе твърде рисковано. В Хапаранда Кенет познаваше този-онзи, но никой не му вдъхваше достатъчно доверие. Изчакаше ли Сандра да се прибере, за да вземе нейната кола, тя щеше да го пита къде ще ходи и по каква работа, а той се съмняваше, че ще успее да скрие истината от нея.
Не умееше да я лъже.
Най-вероятно му липсваше тренинг. Никога не я бе лъгал. А предстоящото му начинание трябваше да остане в тайна. Тогава какъв избор имаше той всъщност? Никакъв. Оставаше му само да се надява обстоятелствата да се стекат в негова полза.