Загорни настоя Са̀ми да се включи в шведското разследване. Щял да изпрати на място още един свой човек, който активно да издирва стоката и парите. Искал обаче да има къртица в полицията, в случай че ченгетата в Хапаранда надминат себе си и първи се доберат до неговата собственост.
И Са̀ми прекоси границата, предостави, естествено, на шведските си колеги всички материали от финското следствие; осведоми ги, че Загорни ще изпрати свой човек. Лесен начин да отклони вниманието от себе си. По-нататък този ход щеше да му осигури известно спокойствие, за да изпълни поръчението на Загорни, а ако някой заподозреше теч на вътрешна информация, под подозрение щяха да попаднат всички разследващи, не само Са̀ми Ритола.
— Върна ли си откраднатото? — Въпроса си към Валерий той зададе с тих глас, оглеждайки се. Наблизо не се мяркаха хора. Нямаше опасност някой да подслушва разговора му.
— Не. Защо питаш?
— Ами нали беше изпратил свой човек тук.
— Нищо не съм получил обратно.
И толкова. Сгъстеното, неловко мълчание изнервяше Са̀ми и го хвърляше в колебания дали бе постъпил правилно, като се свърза със Загорни.
— Тук убиха няколко души, замесени с наркотици, та си помислих да не е бил твоят човек и ти да си получил обратно твоето — поясни той, макар че Валерий не го попита нищо.
— Не.
— А, добре… тогава дерзая по моята част.
Пак тишина, но по-различна отпреди малко. Валерий беше прекъснал. Са̀ми си прибра телефона, извади нова цигара и докато я палеше, забеляза, че ръцете му притреперват.
Поседя на пейката под слънчевата светлина. Опита да се полюбува на времето, на водата, на топлината, но продължаваше да го гложди въпросът дали Загорни е останал доволен от разговора. Надяваше се да е така. От всичко на света най-малко искаше да си разваля отношенията с него.
Четирийсет и първа глава
Криминалистите от Люлео пристигнаха. Хана и Гордън си тръгнаха от апартамента на Рене Фуке и потеглиха към Антон Хелгрен. Централна новина в информационната емисия по радиото бяха намерените пет тела в околностите на Хапаранда. Водещият уточни, че за момента не е известно почти нищо повече. После излъчиха интервю по телефона от Хапаранда с инфлуенсърката Нанси Кю. Хана побърза да изключи радиото. Едно на ръка, че не изпитваше абсолютно никакво желание да чува пак гласа на крайно неприятната ѝ млада особа, и второ, Хана изобщо недоумяваше каква информационна стойност имат разказите на очевидци, при положение че всички бяха издържани в духа на „ужасно“, „как да не те е страх“ и „потресаващо е, когато се случва в твоя град“. Какво предоставяха подобни разкази на слушателя освен непознат глас, който установява очевидното, оставаше неясно.
— Покрай този случай ще се вдигне страшна шумотевица — отбеляза Гордън.
— Да.
Точно като и миналия път Хелгрен стоеше пред вратата и ги чакаше. В същите или поне подобни туристически панталони и фланелена риза. И определено със същия неприязнен поглед изпод бейзболната шапка.
— Какво искате?
— Да говорим с теб — отвърна Гордън.
— Зает съм.
— Каквото и да е, ще почака. Разговорът ни е по-важен.
— Ти го казваш.
— Искаме да те разпитаме във връзка с разследване на убийство. Та, да, твърдя, че разпитът е по-важен.
— Кой е убит?
— Ще говорим в участъка. — Гордън посочи колата.
Хелгрен вдигна рамене, откачи якето си от закачалката в антрето и тръгна с тях.
Свиха към гаража, а десетина души с мобилни телефони и фотоапарати ги последваха, докъдето успяха. Викаха въпроси — безсмислено начинание, защото дори някой от колата да им отговореше, не го чуваха.
Привидно неподвластен на олелията и на цялата ситуация, Хелгрен се настани от едната страна на масата, Хана и Гордън — отсреща. Обстановката в повечето стаи за разпит по принцип е потискаща. Те са малки и мрачни, най-често без прозорци, лошо осветени, боядисани в убити цветове. От друга страна, на Хана ѝ правеше впечатление как стаите за разпит в телевизионните сериали бяха къде-къде по-приветливи от работното ѝ място. А тук, сякаш, след като всички други офиси в участъка са били готови, някой внезапно се е сетил за необходимостта и от помещение за разпити. Разчистил е някой склад на най-долния етаж, налепил е тъмни тапети и готово, проблемът е решен. Тясно, задушно, схлупено. Стаята щеше да предизвиква клаустрофобия дори и без минаващите непосредствено под тавана тръби. Обзавеждането включваше проста бяла кухненска маса с ламиниран талашитен плот и четири пластмасови стола с метални крака, завинтени за пода, за да не могат да бъдат използвани като оръжие. Нямаше нито еднопосочно огледало, нито монтирана постоянна звукозаписна апаратура; само празни сиви стени и две врати. Две бръмчащи луминесцентни лампи излъчваха студена, сурова светлина. Обстановката навяваше мисълта, че ако полицаите оставят някого достатъчно дълго в помещението, той ще признае всичко, само и само да излезе оттам.