Хана откровено ненавиждаше тази стая.
Гордън постави телефона си върху масата и включи диктофона. Изреди имената на присъстващите и колко е часът. Хана извади бележник и се приготви да записва. Когато стана началник, Гордън разпореди всички разпити да се записват с диктофон и едновременно да се протоколират, за да се сведе до минимум рискът по време на съдебен процес обвиняем да заяви, че показанията му са некоректно отразени в протокола от разпита.
— Разкажи ни за отношенията си с Рене Фуке.
Хелгрен мълчеше. Погледна спокойно Гордън с леденосините си очи.
— Знаем, че се познавате — продължи полицаят. — Видяхме го да идва в дома ти.
— Познаваме се.
— По каква линия?
— По каква линия… Познати сме.
— Как се запознахте?
— Чрез общи приятели.
— Имена? — попита Хана.
Хелгрен се замисли, но после бавно поклати глава.
— За съжаление не си спомням кои бяха.
— По какъв повод беше дошъл при теб?
— Отби се да ме види.
— Защо?
— За да ме види.
Хана бе готова да се закълне, че вижда злорада усмивчица по устните на Хелгрен. Явно му доставяше удоволствие да шикалкави.
— Имаме основания да смятаме, че ти и Рене Фуке сте замесени в криминални деяния — продължи Гордън, без да се поддава на провокациите на разпитвания.
— И какви са тези деяния?
— Продажба на наркотици и убийство.
— И кое ви наведе на тази мисъл? — попита Хелгрен с наглед искрено любопитство.
— Знаеш ли дали Рене е възнамерявал да се среща с някого днес? — попита Гордън, подминавайки въпроса без внимание.
— Не.
— А знаеш ли с кого върти бизнес?
— Не е ли по-лесно да попитате него? — Тонът на Хелгрен и демонстративното поглеждане на часовника ясно дадоха да се разбере, че разпитът започва да му дотяга.
— Рене Фуке е мъртъв — сухо и делово поясни Гордън. — Преди обяд е бил убит заедно с още четирима души. Именно по този повод те привикахме на разпит.
За миг се чуваше само жуженето на луминесцентните лампи и шумолене от тръбите под тавана. Хелгрен мълчеше, докато асимилираше новината. Поизправи се на неудобния стол.
— Не знам нищо по въпроса — изрече отчетливо.
— Нито дори защо са били убити?
— Откъде да знам?
— От какъв характер бяха отношенията ти с Рене Фуке? — настоя повторно Гордън.
Хелгрен протакаше отговора си. Хана сякаш виждаше как зад сините му очи кипи трескава мисловна дейност.
— Познавахме се — каза накрая той и леко вдигна рамене. — Това е всичко.
— Знаеш ли с какво се занимаваше той?
— Продаваше бургери в „Макс“ и учеше.
— Значи, този млад мъж, с когото всъщност не ви е свързвал общ бизнес, е идвал от време на време в дома ти на… сладки приказки?
Беше очевидно, че Гордън изобщо не вярва на нито една дума. Облегна се назад със замислен вид. Хана се досещаше до какво решение ще стигне — да свали картите на масата, но го остави да прецени на спокойствие. Все още замислен, Гордън се изправи и започна да крачи напред-назад, доколкото позволяваше тясната стая.
— Чу ли за руснака, прегазен край Витватнет? В колата му е имало амфетамин за трийсет милиона. От наркотика няма и следа. Рене Фуке е търгувал с дрога. Това го знаем, но не сме наясно кой е блъснал руснака и е отмъкнал наркотика. Възможно ли е това да си ти, Антон Хелгрен?
— Затова ли Рене дойде в дома ти? За да купува наркотици? — включи се Хана.
— Защо подозирате мен? — попита Хелгрен.
— А защо не? — усмихна се Гордън. — Ако ни кажеш по какъв повод Фуке е идвал при теб, ще имаме основания да те зачеркнем от заподозрените.
Хелгрен мълчеше с поглед, вперен в отсрещната стена. Каквото и да кажеше оттук нататък, нямаше да е истина — в това Хана беше сигурна.
— Въртяхме общ бизнес — подхвана той след кратък размисъл. — Но не с наркотици.
— А с какво?
— Купуваше от мен животински кожи, месо, рога и ги препродаваше.
— На кого?
— Не знам. Не съм го питал. Всичко, което му продавах, беше напълно легално.
— Тогава защо не ни го каза в самото начало?
Хана се досещаше за отговора. Хелгрен спадаше към онези граждани на Хапаранда, които виждаха в полицията враг. Той се поколеба, но реши да продължи.