Поеха по Търговската улица. На площада, близо до Градския хотел и общината, се бе събрало множество. Петдесетина души, прецени на око Хана, скупчени на по-големи и по-малки групи, някои прегърнати и разплакани. Горяха факли. Ефектът не беше особено голям в нощта, светла като ден. Цветя лежаха положени на земята или подпрени на ниската стена. Сред тях се забелязваше по някоя и друга плюшена играчка, картички, увити в прозрачен найлон снимки.
— Огласихме ли имената на петимата загинали? — попита Хана, когато видя, че на всички снимки са млади мъже.
— Преди малко Хикса се зае. Явно информацията бързо е плъзнала из социалните мрежи.
След две минути Гордън спря колата пред къщата на улица „Бьорнхолм“. Хана надникна покрай колегата си. Не светеше. Само едната кола стоеше на наклонената алея. Тумас не си беше вкъщи. Нямаше нужда да го съобщава на Гордън.
— Благодаря, че ме докара.
— Няма нищо.
Тя разкопча предпазния колан и за миг изпита порив да го прегърне и дори да го целуне по бузата. Въздържа се.
— Чао. До утре! — Хана хлопна вратата.
Той потегли, тя пресече улицата, отиде до пощенската кутия. Беше празна. Или днес не бяха получавали поща, или Тумас се бе прибрал по някое време следобед и я бе извадил. Хана пристъпи в двора. Моравата се нуждаеше от косене въпреки засухата.
Днес Хана бе поставила началото на нещо важно. Не ѝ беше присъщо да го прави. От двама им Тумас поемаше инициативата за трудните разговори. Не говореше много, но повече от нея, ако се налагаше. Отдавна обаче бе престанал да общува пълноценно с нея, не и що се отнася до настоящия проблем.
А какъв именно беше той?
Хана съзнаваше, че непременно трябва да разбере същината му. Онзи поглед над масата, докато обядваха. Бремето в него. Сериозността. Плашеха я. Нямаше закога да си заравя главата в пясъка.
По-добре да знае, отколкото да гадае и да си представя най-лошото.
Влезе вкъщи, взе ключовете за колата. Не извика, не провери в спалнята дали случайно не е заспал. Знаеше, че не е вкъщи. Нямаше идея къде е, но поне се сещаше за няколко места, където да го потърси.
Четирийсет и четвърта глава
Няколко седмици след осемнайсетия ѝ — според нейните изчисления — рожден ден Чичо каза, че се налага да ги напусне. Готова е. Време е да започне да поема поръчения.
Но преди това имал изненада за нея.
Качиха се в колата. Шофираше Чичо. Пътуваха дълго. Изминаха голямо разстояние. От десет години не се бе сещала нито за мястото, нито за хората, ала мигом позна къде отиват. Усети как дишането ѝ стана по-тежко. Как пулсът ѝ се ускори. Съсредоточи се върху усилието да се овладее, да потисне емоциите, да се концентрира. Успя. Чичо спря, а тя гледаше спокойно и сдържано през страничния прозорец.
— Какво правим тук?
— Какво искаш да правиш тук?
Тя се обърна с недоумение към него. Какво искаше тя, какво искаше който и да било от тях, беше второстепенно, маловажно.
— Това е подаръкът ти за издържания изпит.
Катя пак се загледа през прозореца, към мъжа на моравата пред малката бяла къща в подножието на склона. Десет години по-възрастен, но слабо променен. Татяна вече я нямаше, но Катя още помнеше какво ѝ бе причинил.
Тя слезе. Чичо потегли.
Мъжът на моравата хвърли поглед към отпътувалата кола, после към Катя. Не даде никакви признаци да я е познал. Тя стоеше на място, представяше си как бавно се спуска по склона, пресича улицата, влиза в двора и отива до него. Уверява се, че той я е познал, преди без особено усилие да вбие носа му в мозъка му.
Или срязва бедрената му артерия и го гледа как безпомощно умира от кръвозагуба.
Или му чупи гръкляна и се надвесва над него, докато той агонизира, задушавайки се.
Нямаше да направи нито едното, нито другото, нито третото.
Беше посред бял ден. Тя не знаеше нищо за квартала, за съседите, дали в къщата има хора. Бяха я научили, че подготовката и търпението са ключът към успеха. Никога не бива да допуска емоциите да надделеят.
С доволна усмивчица тя се отдалечи по улицата.
Две седмици по-късно го откриха в реката. По време на риболовен излет се заплел във веригата на котвата, паднал през борда и се удавил. В кръвта му откриха следи от алкохол.
Лошото никога не идва само. Следващия месец съпругата му загина от токов удар. Заради оголен проводник по готварската печка и мивката протекло електричество. Заедно с други зяпачи Катя наблюдаваше от разстояние как линейката пристига да отнесе пострадалата. Медицинският автомобил потегли без сирена и синя лампа. Катя си извади телефона и се отдалечи. Четвърт час по-късно Чичо дойде да я прибере.