Сега пред прозореца стоеше той — мъжът, който ѝ бе помогнал да си отмъсти и ѝ осигури нов живот. Разтворил завесите на червени цветя, той се взираше в скупчилите се долу няколко човека, докато отпиваше от топла напитка. Катя седеше мълчаливо в единия фотьойл и го наблюдаваше. Чакаше той да поеме инициативата.
Чичо.
Почука на вратата на хотелската ѝ стая. Тя отвори. Той влезе, вежливо я попита как е, огледа стаята, направи комплимент за обстановката и я помоли за чаша чай. Катя не го попита защо е дошъл. Беше сигурна, че ще ѝ каже, когато му дойде времето. Пък и тя кажи-речи се досещаше.
— Значи, петима мъртъвци — изрече той на руски с поглед, все още вперен през прозореца.
— Да.
— И изпълни задачата си тук?
Катя се поколеба за миг, убедена, че той вече знае отговора. Изпитваше силно нежелание да го изрече на глас, да го разочарова.
— Не, още не.
— Но си близо до целта.
Пак позабави отговора си с няколко секунди. Лъжа би улеснила остатъка от разговора, би спомогнала той да приключи по-бързо, но дори не би ѝ хрумнало да излъже Чичо. Единствено него.
— Не съвсем — призна тихо тя.
Чичо отпи глътка ърл грей и след последен поглед към скърбящите на площада се обърна към нея за пръв път, откакто тя му подаде чашата чай.
— Тогава защо умряха петимата?
— Знаеха твърде много.
— За кое?
— За всичко. За мен. Нападнаха ме.
— Нападнали са те? До онази къща? Ти какво правеше там?
За страничен наблюдател последният въпрос би прозвучал като учтива проява на интерес с цел да се поддържа разговорът, но Катя знаеше, че в момента я разпитват. Мисълта да излъже пак се стрелна в ума ѝ и тя отново я прогони. На онези, които лъжеха, за да спасят кожата си или за да се представят в по-добра светлина, не можеше да се разчита, а организацията, за която тя работеше, се градеше на две фундаментални основи: откровеност и доверие.
— Успяха да ме отвлекат — изрече тихо и се насили да го погледне в очите. Видя как той повдигна вежди от изненада — престорена или искрена, Катя не успя да определи.
— Значи са умрели, защото си проявила небрежност.
— Извинявай.
Чичо кимна безмълвно, пак се обърна към прозореца, към хората на площада.
— Сега няма ли да стане по-трудно? Полицията ще бъде още повече нащрек, целият град гъмжи от журналисти. Всички погледи са насочени насам.
Ако говореше с всеки друг с изключение на Чичо, щеше да отговори, че задачата ѝ поначало е била достатъчно трудна, всъщност граничеща с невъзможното. Бяха я изпратили в Швеция, за да намери три сака, отмъкнати от незнайно кого, после отпрашил с тях незнайно накъде. При повече от седмица преднина беглецът вече можеше да е на другия край на света.
— Ще се справя. — Със задоволство усети, че гласът ѝ не трепери.
— На това разчитам. Валерий започна да нервничи малко.
— Тук съм само от няколко дни.
Чичо не отговори, само леко ѝ се усмихна. Като оправдание ли прозвуча нейната реплика? Отрано се бе отучила да си служи с оправдания.
— Знам, знам.
Той остави чашата върху бюрото, излезе в малкото антре и си взе бомбето от закачалката. Катя стана. Той се канеше да си върви. Краткото посещение бе приключило. Тя обаче непременно трябваше да разбере.
— Защо всъщност дойде тук?
— За да се уверя, че си добре. Че държиш положението под контрол.
Без дума за сбогом той излезе. След като вратата се хлопна, Катя я заключи и се върна във фотьойла. Определено не ѝ трябваше такъв отговор. До изричането на последната реплика посещението му представляваше безмълвна, но недвусмислена демонстрация на разочарование. Беше се надявала накрая той да ѝ предостави нови сведения, които да ѝ помогнат; че е дошъл именно с тази цел. Или че някой от нейните колеги ще дойде в града за подкрепление.
Меко смъмряне, премерено унижение.
През всички години, откакто работеше за Чичо, той нито веднъж не бе сметнал за необходимо да проверява дали тя държи положението под контрол, или дали е добре. И този път не му бе дала основание да го прави. Кратката визита си беше чисто и просто напомняне и предупреждение. Имаше работа за вършене, а в момента Катя, изглежда, бе на път да се провали.