Чичо обаче не търпеше провали.
Четирийсет и пета глава
Най-накрая той заспа.
Сандра обаче лежеше будна, а важните часове за отдих отлитаха. Усещаше как с напредването на времето раздразнението и гневът ѝ нарастват. Не така бе планирала нещата. Замисълът предвиждаше от сега нататък да бъде лесно. Или поне сравнително без затруднения. Убиха човек — Кенет уби човек, поправи се тя наум, а за такова деяние оправдание няма. А онова, което направиха после, беше неморално, неетично, укоримо във всяко отношение, но тя с изненадваща лекота живееше с мисълта за този грях. Всъщност вече почти не се сещаше за онази вечер и за мъжа в гората. Споменът за случката избледняваше с всеки изминал ден и постепенно се сви до смътно неприятно чувство, а полека-лека и то щеше да отшуми напълно.
Всичко щеше да се подреди. Всичко щеше да стане много по-хубаво.
На обяд се разходи из града, обикаля магазините, набеляза си какви красоти ще си накупи някой ден. Примираше от вълнение, обзета от представата, че няма да мине много и желанията ѝ ще се сбъднат. Три години. Всъщност днес започна да се заиграва с мисълта, че две — две години и половина навярно ще са достатъчни. На Главната улица спря пред козметичен салон. Никога не беше ходила на маникюр. Не можеше да си позволи да се охарчва за козметични процедури при това драматично лошо положение с парите. Но изгризаните ѝ нацепени нокти с грозни, разранени кожички се нуждаеха от внимателна грижа. И щяха да я получат. Само че не сега.
Обърна се да продължи и неочаквано се натресе право във Фрида. Фрида Ахо, както се казваше от няколко години, след като се омъжи за Хари Ахо — собственик на два от най-големите магазини за снус в града. Хари Ахо присъстваше неизменно в класациите на жълтата преса за най-богатите хора в общината. Заемаше едно от челните места. В Инстаграм Фрида имаше няколкостотин последователи повече от Сандра. И публикуваше нова снимка почти всеки ден.
— О, здрасти — усмихна се тя, свали си слънчевите очила и пристъпи към Сандра.
Сандра пък отстъпи, да не би Фрида да тръгне да я прегръща.
— Откога не съм те виждала!
— Да.
Сандра се усмихна сухо и престорено. Чудеше се накъде да гледа. Фрида изглеждаше напълно спокойна и самоуверена. И имаше защо — бе издокарана в светли, нови, модни дрехи, със скъпи обувки, шикозна прическа, дискретен, умело подбран грим, докато Сандра се бе оставила на природните си дадености. Колкото до тоалета ѝ — бе облякла старо яке върху надзирателската униформа. Както винаги в присъствието на Фрида, и сега се почувства бедна, грозна и незначителна.
— Е, как я караш? — поинтересува се Фрида.
Попита я дали още работи в затвора (да), как е майка ѝ (добре) и дали още е с онзи, Конрад ли му беше името? (Кенет. Да.)
Сякаш двете са приятелки. Сякаш ѝ пукаше.
Беше ли възможно да е забравила?
В училище няколко години подред Фрида използваше всеки случай да унижава и потиска Сандра, да трупа точки за нейна сметка и да забавлява съучениците им на неин гръб.
Неведнъж бе успявала да я разплаче и на път към къщи Сандра се кълнеше кракът ѝ да не стъпи повече в училище.
В девети клас Фрида донесе в училище износените дрехи на по-малкия си брат и пред целия клас ги връчи на Сандра, защото поне били по-нови от нейните и щели да ѝ бъдат точно по мярка, понеже нямала гърди.
На свой ред Сандра също се поинтересува как е Фрида, научи това-онова за общи познати. После Фрида влезе в салона. Поне прояви добър вкус да не лицемерничи, предлагайки „някой път да се видят“. Цял следобед след срещата Сандра беше в лошо настроение и то никак не се разведри, когато се прибра вкъщи.
— Откъде се взе този мерцедес? — попита тя още с влизането в кухнята, където Кенет тъкмо приготвяше вечерята — макарони.
— УВ ми услужи с него.
— Къде е волвото?
— Изхвърлих го.
— Къде?
— В един рудник в Палака.
Мястото изглеждаше подходящо. Не беше ходила там, само бе чувала за рудника. Последно волвото ги свързваше с хондата, на свой ред свързваща ги с руснака. Още една крачка по-близо до по-хубавия живот. Сандра се сепна. Все пак си знаеше стоката. Обичаше Кенет, наистина, но той невинаги обмисляше внимателно постъпките си. Сандра впери очи в него.
— Как пренесе волвото до рудника?
— Ами… закарах го.
— Да ни арестуват ли искаш? — избухна тя. Видя как той се сви, стреснат от резкия ѝ глас. — Как, по дяволите, ти хрумна да обикаляш с волвото посред бял ден?
— Знаеш ли… — подхвана Кенет. Явно бе очаквал този въпрос и бе подготвил обяснение. — Всъщност по-подозрително е да шофираш в три през нощта. Сега нашето волво беше просто поредното очукано волво по пътищата.