За нейно облекчение вече се бе научила да изтласква всички мисли настрана. Колата на Тумас стоеше паркирана пред вилата, която Хана никога не бе харесвала. След като Рита не прояви никакъв интерес към имота — тоест, след като Стефан се възпротиви тя да задържи вилата — Хана тайничко се надяваше да я продадат. Тумас обаче откупи дела на сестра си. Хана не възрази. Осъзнаваше колко важен за него е имотът. Примири се това място да бъде само негово, не тяхно общо.
Паркира зад колата на Тумас. Видя го да излиза от бараката за инструменти с нещо в ръце. Тумас се закова, неособено приятно изненадан от появата ѝ. Хана слезе от колата и тръгна към него. Приближавайки, видя, че пред бараката са разпръснати още вещи и инструменти.
— Здрасти. Какво правиш тук? — поздрави я той.
— Търся те. Очаквах след работа да се прибереш.
— Не, отбих се тук.
— Виждам. Какво правиш? — посочи към предметите върху тревата.
— Малко разчиствам.
— Защо?
— Време беше. Задръстено е с непотребни вехтории.
Хана плъзна поглед по рибарските такъми, инструментите, градинарските сечива. Отдавна не бе идвала тук, но май си спомняше, че част от принадлежностите Тумас бе купил съвсем наскоро. Не се задълбочи повече. Не за това беше дошла.
— Май не се радваш много-много да ме видиш.
— Напротив.
— Така ли?
Хана взе един сгъваем стол за къмпинг, опрян на стената, разгъна го и седна. Тумас остана прав, следеше я с очи, стиснал рибарски кеп и кука в ръце. Хана се наведе напред, опря лакти на коленете си и погледна съпруга си.
— Какво се случва? С нас, имам предвид.
Тумас не отговори. Само въздъхна дълбоко и погледна към жълто-оранжевото небе. Цареше пълна тишина. Не се чуваха нито коли, нито човешки звуци, сякаш дори птиците и насекомите се бяха оттеглили оттук, за да оставят двамата съпрузи на спокойствие. Сериозността в очите на Тумас я сграбчи едва ли не физически, безпокойство стегна болезнено диафрагмата ѝ. В един момент проумя, че той се бори не само с думите, но и със сълзите, и прозря истината.
Разбра каква е причината.
Необяснимо как, ала когато мисълта я споходи, ѝ се стори напълно логична и съвсем очевидна. Да, той щеше да я напусне, но не за да бъде с друга. Тя се взираше в разпръснатите инструменти, докато умът ѝ се опитваше да навакса и да вникне във внезапното прозрение.
— Аз и децата не питаме за тези неща.
Тумас продължаваше да мълчи. От гърдите му се изтръгна продължителна въздишка и той сякаш се смали. По бузите му беззвучно се затъркаляха сълзи. Стичаха се към брадата.
— Болен си.
Той кимна. Все още стискаше риболовните такъми, а раменете и ръцете му висяха безсилно, сякаш усилието да се държи на крака поглъщаше цялата му енергия.
— Не исках да научиш по този начин.
— Откога знаеш?
И сама се досещаше за отговора. Кога за пръв път усети, че нещо вкъщи не е наред, че в отношенията помежду им е настъпила смущаваща промяна?
— От около година.
Точно по това време бе започнал да се отдръпва от нея, да я държи на разстояние.
— Колко ти остава?
Тя чу как думите излизат от устата ѝ, но се затрудняваше да проумее, че са нейни, че тя седи на сгъваем стол на моравата до вилата и пита мъжа си кога ще умре.
— Вероятно няколко месеца, и то ако имам късмет.
Хана започна да се задушава. Обзе я чувството, че сърцето ѝ ще избухне в гръдния кош. Загуби способност да мисли рационално, да се справи с положението. Нямаше представа нито какво да каже, нито какво се очаква от нея. Връхлетя я ураган от емоции. Дори не бе подозирала, че е способна да изпитва някои от тях.