Как да реагира?
Да крещи, да беснее, да плаче, да се почувства предадена, измамена, изплашена?
Тя по-скоро чу, отколкото усети, как диша по-тежко, как главата ѝ започва да бучи, тишината става по-глуха, по-приглушена, сякаш някой внезапно ѝ запуши ушите. Съвсем мъничка частица от нея, все още функционираща нормално, се опита да ѝ обясни, че е в шок, но Хана не беше в състояние да извлече полза от тази информация. Намираше се в плен на тотално омаломощение.
Остана едно-единствено решение: да стане и да си върви.
— Хана! — чу зад гърба си, но дори не се обърна.
Само вдигна ръка — знак да не тръгва след нея — и продължи напред.
Той не я бе последвал. Видя, след като се качи в колата. Стоеше до бараката — съкрушен, посърнал, безсилен колкото и тя да се справи със ситуацията; само гледаше как тя запали колата, даде заден ход и отпраши.
Четирийсет и седма глава
Вятърът от отворения прозорец почти заглушаваше туптенето в слепоочията ѝ. Но не изцяло. Мислите продължаваха да се въртят в бесен вихър и да се изплъзват летливи, неуловими. Имаше чувството, че плаче, бузите ѝ бяха мокри, без обаче да изпитва особено силна скръб или печал.
По едно време на един лек завой замалко да изхвръкне от платното. Дори не знаеше дали това е пътят към къщи. И все пак поднасянето я върна рязко в реалността. Спря колата. Поседя с ръце върху волана, втренчила невиждащ поглед напред в двете бразди от гуми, прорязали гората като открита рана. Примамени от топлия двигател, комарите мигом налетяха на рояци и се вмъкнаха в купето. Хана изобщо не ги забеляза. Въпреки отворения прозорец дишаше с мъка. Разкопча предпазния колан, удивена, че го е закопчала. Не си спомняше кога е станало. Слезе от колата и тръгна през гората.
Дишаше запъхтяно, беше на ръба, аха-аха да изгуби напълно контрол.
Вървя така — колко? Сама не знаеше. По едно време спря, седна на едно паднало дърво и разтърка длани в панталоните си, докато се люлееше напред-назад. Наложи си постепенно да си възвърне самообладанието, да осмисли информацията, да я пресее.
Трябваше да преодолее объркването си. Объркването и чувството, че се е изгубила.
Същото чувство я беше обзело и на четиринайсет. По-точно през целия гимназиален период. След като майка ѝ се самоуби. Тогава изгуби почва под краката си, светът стана непонятен и тя вече не знаеше къде е мястото ѝ в него. По-късно Тумас я улови и я изправи на крака. Без романтични жестове, без да я ухажва специално, без да ѝ сваля звезди. Просто бе видял у нея нещо, което харесваше, и я подкрепяше със своето спокойствие, със своята улегналост и търпение. Превърна се в основата, върху която тя малко по малко започна да гради рухналия си живот. Показа ѝ, че има бъдеще, подтикна я да си повиши оценките, да кандидатства в полицейската школа. Премести се с нея в Стокхолм, а след случилото се с Елин за пореден път успя да ѝ вдъхне кураж да продължи.
Кой щеше да ѝ даде сили този път?
Децата. Нито за миг не се беше сещала за Габриел и Алисия. Щяха да загубят по-любимия си родител, ако трябваше Хана да е брутално откровена. И родителя, който ги обичаше повече.
Не преувеличаваше ни най-малко. Не се самосъжаляваше.
Това си беше самата истина. Открай време бе така.
Тумас беше по-близък с децата от нея. Въпреки мълчаливата си, леко затворена природа винаги бе проявявал към тях повече всеотдайност. Каквото и да им се случваше, когато и от каквото и да се нуждаеха, можеха да разчитат на него.
Както и Хана можеше да разчита на него.
Вероятно подсъзнателно тя се боеше да се привърже, да обича безусловно. Преди ѝ се беше случвало. Донякъде с майка ѝ, но най-вече с Елин, а Елин си отиде. И това едва не я срази. По време на бременността с Габриел се питаше дали ще се осмели пак да обича от цялото си сърце. Не беше способна да понесе още веднъж подобна мъка. Затова държеше на известно разстояние и Габриел, и Алисия.
Не изгуби ли достатъчно близки? Колко още хора щеше да ѝ отнеме съдбата? Мама, Елин, а сега и Тумас.
С него загубите ставаха твърде много. Твърде непосилни.
Тя изкрещя в тишината. Изпълни дробовете си и изкрещя пак. И пак. Не млъкна, докато не усети вкус на кръв в раздраното си гърло. Установи, че плаче, предаде се на сълзите и продължи да седи разридана на дървото.
Не знаеше колко време прекара там.
Наплака се до насита, без да пришпорва нещата. Най-после стана и се върна при колата. А сега накъде? Не изпитваше никакво желание да се прибира вкъщи. Не можеше. Щеше да завари Тумас у дома. А и да го нямаше, все щеше да се прибере по някое време. Точно сега тя не би понесла да застане очи в очи с него. Нуждаеше се от повече време. Нищо добро нямаше да излезе от подобна среща. Навярно и той го знаеше. След като тя си тръгна от вилата, не ѝ звънна по телефона, не ѝ изпрати есемес.