Четирийсет и пет минути по-късно навлезе в Хапаранда от север по шосе 99. Включи се във „Вестра Еспланаден“, мина покрай апартамента на Рене Фуке. Сякаш цяла вечност бе изминала от посещението ѝ там заедно с Гордън. Улиците пустееха въпреки светлината и топлото време. Хана зави покрай площада. Сред цветята и картичките още пламтяха няколко факли, но иначе беше безлюдно. Продължи на юг, покрай железопътната гара, покрай втората водонапорна кула на града, онази, грозната (сякаш някой беше набучил три сини контейнера върху няколко бетонни стълба), зави по улица „Мувеген“ и паркира пред една къща в края на улицата. Дали идеята беше добра? Нямаше кой знае какво значение. Хана не разполагаше с много други, измежду които да избира. На практика това беше единственият ѝ вариант.
— Може ли да пренощувам тук? — попита тя, когато Гордън отвори вратата. Явно го беше събудила.
Безмълвно се отмести настрана и я пусна да влезе.
Четирийсет и осма глава
Посещението на Чичо я разтърси.
Повече, отколкото очакваше, и несъмнено повече, отколкото ѝ се искаше да признае пред себе си. Подтекстът на думите му беше ясен: предупреждение, настоятелно напомняне, че мисията ѝ не бива да се проваля. Но защо сега? Преди ѝ бяха поставяли далеч по-важни задачи, които ѝ бяха отнемали значително по-дълго време.
Досега обаче никой не я бе навестявал нощем.
Съпътстващи щети, невинни жертви — това също не беше нещо ново. При възможност щеше да го предотврати, но нямаше как. Петима души наведнъж беше екстремно, злощастно, но се бе случвало и преди.
Без да води до посещения в късните часове.
Тогава какво беше различното този път? Защо тази задача беше толкова важна; защо налагаше пряката намеса на Чичо? Да не би Валерий Загорни да беше нещо повече от платежоспособен престъпен възложител на мокри поръчки? Освен парите съществуваше ли друга причина Чичо да полага извънредно старание Загорни да остане доволен? Появата му на място в нейната стая в Хапаранда само потвърждаваше подобно предположение. Всъщност си беше чиста загуба на време да размишлява по въпроса. Тя и другите като нея знаеха всичко необходимо. Ако самосиндикално търсеха информация за поръчителя си или защо е нарочил точно тези жертви, а междувременно ги хванат, ги очакваше сурово наказание. Въпреки това тя не можеше да се откъсне от тези мисли, докато бавно шофираше по тесния път, а зад брезите езерото блестеше в синкаво въпреки късния час. Идилията, спокойствието, привидно произволно разпръснатите къщи в шумолящата нежна зеленина се намираха в остър контраст с безпокойството и трескавото ѝ вълнение. Но поради всичко случило се и допуснатите от нея грешки все по-настоятелно я обземаше чувството, че едва ли не самият град саботира усилията ѝ.
Катя не се беше проваляла никога. Във всеки случай никога при работа на бойното поле.
Хапаранда и Вадим Тарасов нямаше да станат първият ѝ провал.
Смяташе, че се намира в търсения район. Не можеше, разбира се, да е напълно сигурна, но изтръгнатата от Щепан Хорват информация водеше насам. На север от Витватнет, около Стуртреск.
И неочаквано тя го забеляза. Отне ѝ няколко секунди, преди да съобрази къде го е виждала. Спря колата. Даде няколко метра назад и надникна към алеята на току-що подминатата къща. Азбестови плочи и счупен покрив, фасада и прозорци с видими поражения от атмосферните условия. Липса на всякаква поддръжка. Огледа какво е привлякло вниманието ѝ. Мерцедес на двора. Само на няколко години, изглеждаше в отлично състояние. Нов е струвал 750 000. Втора ръка, разбира се, вървеше по-евтино, но въпреки това луксозното возило се открояваше особено ярко на фона на схлупената постройка.
Налагаше се Катя да обмисли обстойно следващата си крачка — дали изобщо си струва да я предприема. Записа адреса в телефона си и се върна в хотела.
След половин час хлопна лаптопа и се облегна назад в неудобния стол. Според най-популярните търсачки, на този адрес се водеха регистрирани двама души. Млада двойка. Той, изглежда, не работеше. На негово име се водеше фирма, но тя като че ли не извършваше дейност. Във всеки случай, доколкото успя да открие Катя, през последните години не беше реализирала никакви приходи. Жената работеше на пълен работен ден в Хапаранда. Държавна служителка. На твърда, но много ниска заплата. Колата — внос. С временна регистрация. Предходният собственик — неизвестен. Най-вероятно купена съвсем наскоро. Мъжът не използваше активно социалните мрежи, а жената бе ограничила достъпа до профила си в Инстаграм. От един от фалшивите си профили Катя ѝ изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Поизчака малко, но не приеха поканата ѝ. Толкова рано сутринта най-вероятно жената още спеше.