Катя погледна застланото легло. От малка се бе научила да спи навсякъде и по всяко време, дори когато е под голямо напрежение. Не ѝ се налагаше често да се възползва от това свое умение, защото издържаше дълго без сън или само с кратък отдих.
Взе решение. Потегли обратно.
Минавайки покрай къщата, намали, огледа по-внимателно. Градината пустееше. Освен мерцедеса на алеята, нищо друго не говореше за материално благополучие. Една луксозна кола не беше достатъчно основание да си направи какъвто и да било извод. Съществуваха куп възможни причини да е там. Например, изобщо да не е собственост на обитателите на мизерната къща.
Но имаше вероятност и да са предприели малка промяна, след като са намерили 300 000 евро. Да са решили да се поглезят с нещо по-така.
Катя измина още няколко километра, свърна по първия изпречил се тесен път и паркира до канавката. Попипа закрепения към глезена ѝ нож, провери валтера, зави заглушителя, пъхна пистолета в джоба на тънкото си палто и слезе от колата. С бързи крачки тръгна към къщата. Преди алеята свърна встрани, мина през гъст участък от гората и прекоси най-близкия съседен парцел, за да влезе от задната страна, през обраслата градина. Притаи се зад един храсталак.
Вероятността да е открила крадците на парите и пратката беше минимална. Ако Чичо не се бе появил, ако не бяха възникнали въпросите, а с тях и съмненията, дали тя щеше да действа въз основа на толкова оскъдна информация като наличната? Всъщност нямаше никакъв смисъл да си задава този въпрос.
Защото Чичо бе дошъл. А въпросите и съмненията вече съществуваха.
Какви бяха рисковете? Да се е заблудила, разбира се. Двойката в къщата да няма нищо общо с дрогата на Загорни или с парите на „Вълците“. В най-лошия случай тя щеше да остави след себе си свидетели или няколко трупа. Но ако предпочете да не направи нищо, а именно тази двойка е прегазила Вадим? Рано или късно някой от журналистите, стекли се в Хапаранда, щеше да свърже Рованиеми, Вадим и петимата убити. И на тези тук да им светне предупредителната лампичка. Щяха да успеят да избягат, докато Катя рови по-надълбоко.
Чичо изискваше резултати. Бързи резултати.
Най-добре да продължи каквото е подхванала. Поне ще си създаде представа дали си струва да ги проучи. А това няма как да навреди.
Катя излезе от укритието си зад храсталака и тръгна към притъмнялата къща.
Четирийсет и девета глава
Днес Хапаранда се събужда с усещането, че нещо се е променило. Реката лъкатуши мудно, слънцето пече както през последните седмици, движението на автомобилния трафик през границата се сгъстява, но над Хапаранда се спуска меланхолия. Тя го усеща. Всички говорят за това, с приглушени гласове, лаконично. За разлика от заглавията и статиите в пресата, в които с едър шрифт и силно експресивни фрази гръмко се съобщаваше потресаващата новина. Петима мъртви млади мъже. В малка Хапаранда всеки познава някого, който познава човек, близък на жертвите.
Племенник на колега.
Бивше гадже на детегледачка.
Син на човек, продал кола на приятел.
За толкова години съществуване Хапаранда се е нагледала на угаснали човешки животи. Епидемии от холера и паратиф. Повече от двеста души от всички инвалиди военнопленници, които се разменяха по време на Първата световна война, останаха завинаги в Хапаранда. Хора се давеха в реката, загиваха в автомобилни катастрофи, изгаряха в пожари. Все пак Хапаранда беше град. И в него, както навсякъде по света, умираха хора. От старост, от болести, от самоубийства, от свръхдози, в злополуки. Причини — колкото щеш.
Но рядко някой умираше от физическо посегателство. Още по-рядко — от убийство.
Опитът бе научил Хапаранда, че в днешно време именно това е нужно, за да ѝ обърнат внимание. Трагедии. Преждевременна, злочеста смърт.
Хенриета Строле стана рано. Сега се приготвя. Иска да е хубава и готова, когато пристигне да я вземе таксито за хора в неравностойно положение. Днес ще изповядат сделката. След толкова много години запуснатият имот на родителите ѝ най-сетне е продаден. И то за солидна сума. Няма да ѝ липсва. Детството ѝ беше кошмарно. Израсна сред зли, агресивни хора. Родителите ѝ, баба ѝ, дядо ѝ… Докато наглася брошката на гърдите си, Хенриета дори не подозира, че новите собственици няма да са по-добра стока. Тъкмо обратното. Този път обаче от тях ще тегли цяла Хапаранда.