Щепан Хорват гледа тригодишната си дъщеричка. Още не се е събудила. Самият той почти не мигна нощес. Няма представа за кой път вече посяга към телефона да се обади в полицията и да разкаже всичко. И пак отдръпва ръката си. Да се обади, но какво ще правят после? Ще се преместят? Колко далече ще е достатъчно далече? Онези страшни минути пак се разиграват пред вътрешния му взор. Червената точка от лазерния мерник върху малкото телце. Спомня си предупреждението, заповедта и точно както всеки път досега решава да не предприема нищо.
В гарсониерата си Лукас мрази. Жени, девойки, момичета. Всички използват своята привлекателност и сексапил като средство за надмощие. Преструват се на заинтересовани, а после дим да ги няма. Избират красивите и преуспелите. Отказват му правото да легне с тях. Порасна им работата покрай проклетия феминизъм, превърнал се едва ли не в държавна религия. Ненавижда ги. От дън душа. В червата. До мозъка на костите. Не е единствен. Отваря компютъра и излива душата си как вчера е бил отхвърлен, отритнат. Неколцина веднага потвърждават вече известното му. Има пълно основание да мрази. И трябва да предприеме нещо, за да реши проблема.
Стина лежи в леглото в някогашната си детска стая. След няколко нощи несмущаван сън се чувства напълно отпочинала. Мисли за Денис: той се нагърби с цялата отговорност, той прави всичко по силите си, за да свързват двата края; Денис, когото тя непрекъснато трябва да защитава пред родителите си, защото те виждат в него само дилъра, крадеца, пандизчията. Той ѝ липсва. Той, не Лувис. Не тъгува по дъщеря си. Когато признава пред себе си подобно нещо, обикновено я заболява стомахът, но не и сега. Вчера ѝ хрумна подходящо сравнение. Лувис е първата палачинка в тигана. Не става, както си я представяш. Несполучлива е. Втората обаче ще бъде перфектна.
В къмпинг „Куколафоршен“ Бьорн Карху отваря вратата на кемпера си и излиза навън. Двете жени, които пътуват с него, още спят. Бос, само по боксерки, той тръгва съвсем безгрижно към водопада. Буен, разпенен. Надява се да намери някое по-спокойно местенце, където да се топне гол. Не бърза. Чак след два часа ще се срещне в Хапаранда с подставеното лице, което ще купи бащиното имение на Хенриета Строле.
Тумас седи в кухнята. Не е мигнал. Чака. Спомня си как в училище — или беше в казармата — му зададоха въпроса „Какво ще направиш, ако знаеш, че ти остава един месец живот?“.
Кое да направи по-напред? The Bucket List. Списък с желания, които да осъществи, преди да ритне камбаната. Не е съставил такъв. Доволен е. Не защото ще умре — щеше му се смъртта да го споходи след дълги години. Доволен е от досегашния си живот. Става и си прави още една чаша кафе. Хана още я няма никаква. Но ще си дойде. Изплашена и ядосана е, защото ще остане сама; защото е скрил болестта си от нея. Тумас пази още една тайна. Хана обаче ще я узнае чак след смъртта му.
Моравата отпред започва да пожълтява от засухата, забелязва той. По прогнозата обещаха хубавото време да продължи. Но грешат. Задава се буря.
Петдесета глава
Колата на Тумас беше паркирана на алеята към гаража. За секунда през главата на Хана се стрелна мисълта да продължи. Да избяга от всичко. Все пак качи колата по алеята и паркира зад автомобила на Тумас. Угаси двигателя, загледа се в къщата им. Техният дом. След като и Алисия се изнесе, двамата често обсъждаха колко голяма е къщата само за двама. А какво щеше да я прави Хана сега съвсем сама? Сигурно ще я продаде. Ще се пренесе в малък апартамент. Изтласка черните мисли. Още не им беше дошло времето. Всъщност тя не знаеше никакви подробности за състоянието на съпруга си. Време беше да си изясни какво е положението. Пое си дълбоко въздух и слезе от колата. Навярно той седеше и я чакаше. Оказа се права. Още при хлопването на външната врата я извика от кухнята. Седеше до кухненската маса. С вчерашните дрехи. Най-вероятно бе прекарал цялата нощ в очакване Хана да се прибере. Тя се закова на прага. Чувстваше се несигурна във всичко. В себе си, в бъдещето.
— Здрасти. Седни. — Той посочи отсрещния стол.
— Толкова съм ти ядосана.
— Знам. И все пак седни.
Хана не можеше да избягва до безкрай нито него, нито мъчителната тема. Чудовището бе излязло от клетката нямаше изгледи да го приберат обратно. По-добре да хване бика за рогата, макар и моментът да беше възможно най-неподходящият.