След вчерашния ден цяла Хапаранда беше дълбоко разтърсена от случилото се. Промяната се долавяше почти на физическо ниво, установи Хана, докато се прибираше вкъщи след безсънната нощ у Гордън. Странна тишина прихлупваше града. Хората се движеха на малки групи. Свещите на площада и до църквата се бяха намножили. Хората бяха излезли сякаш не по конкретна работа, а само за да видят себеподобни, да разменят по някоя дума.
Всичко това потъна някъде в дебрите на съзнанието ѝ, когато влезе в кухнята и седна. Имаше лични проблеми в собствения си свят, където нищо от външния нямаше особено значение.
Тумас се изправи, отиде до кухненския плот, наля ѝ кафе.
— Закусвала ли си? — попита.
— Не, но не съм гладна.
Той кимна. Задоволи се с този отговор. За нейно облекчение не я попита къде е прекарала нощта. Постави чашата с кафе пред нея, седна отсреща. Мълчеше. Изглежда, нямаше нито желание, нито сили да подхване трудния разговор.
— И така, умираш — констатира тя. Не виждаше смисъл да почват по-отдалеко. Та нима бе възможно да говорят за друго, освен за болестта му?
— Да. Рак.
— Каква е прогнозата? Какво казва лекарят?
— Че съм неизлечимо болен.
— Как те лекуват? Лъчетерапия? Химиотерапия? Може ли да се оперира?
Тя знаеше с каква неохота съпругът ѝ търси медицинска помощ, убеден в способността на човешкия организъм да се справи сам, стига да му дадеш време и евентуално таблетка парацетамол. Едва ли е разчитал на такива средства, когато е разбрал тежката си диагноза, но сигурно е настоявал за по-щадящо лечение, поне в началото, докато видят как ще се развие болестта.
— Косата ти не е окапала; не повръщаш или поне аз не съм забелязала.
— Просто при мен цитостатиците не увредиха тежко космените фоликули. Не повръщам, но ми се гади, чувствам се много изморен, отпаднал…
— Цитостатиците препарати за химиотерапия ли са?
— Да.
— Кога е следващото вливане? Искам да говоря с лекаря ти.
— Спряха химиотерапията. Не помага. Появили са се метастази.
Той се пресегна над масата и хвана ръката ѝ. Хана виждаше колко е разстроен, как страда. Не заради себе си, а заради нея. Защото не можеше да я предпази от това. Защото ѝ причиняваше болка.
— Не искам да се тревожиш или да ме съжаляваш.
— Никога няма да ти простя, че не ми каза нищо.
— Така реших. Всеки има свой начин…
— Твоят е бил погрешен — отсече тя, борейки се със сълзите. — Ние правим нещата заедно.
— Не и това.
— И защо?
Погледът му започна да блуждае из кухнята. Той вдиша дълбоко и стисна по-силно ръката ѝ.
— Надявах се да е малко по-лесно — имам предвид после — ако леко се отдръпна.
— Кое да е по-лесно?
— Да живееш без мен.
— Абе, ти малоумен ли си?! — избухна Хана и изтръгна ръката си. Не вярваше на ушите си. — Значи, според теб, ако не се задържаш вкъщи, не прекарваме време заедно и не правим секс една година, няма да ми липсваш толкова много, когато умреш?! След трийсет години? Това ли ти беше планът? Що за глупост!
— Изглежда, сбърках…
— Да. Сбърка.
— … но го направих, за да те пощадя.
Тя се сепна. Задъха се. Потисна внезапно лумналия гняв. Разбра какво се е опитал да направи. Възможно по-дълго да задържи болката на разстояние от нея. Беше се отдръпнал, за да смекчи поне мъничко страданието от загубата. Мислеше за нея. Както винаги. Тя не го заслужаваше.
— Знам — каза накрая и пак хвана ръката му.
— За да можеш да продължиш напред. Без мен. Защото трябва.
— Не мисля, че ще мога — честно си призна тя.
— Имаш Гордън.
— Той е никой — отвърна инстинктивно тя. Налегнаха я угризения. — Наистина. Никой е — повтори.
— Няма проблем — увери я спокойно той. Изглеждаше искрен.
Хана сбърчи чело. Срамът, че са я хванали в крачка, премина в изумление. При дадените обстоятелства, разбира се, нямаше особено значение как е разбрал и откога знае, но заради спокойната му реакция любопитството ѝ надделя.
— Откога знаеш?
— От няколко месеца.
— Но не каза нищо.
— Аз те отблъсквах. Сам съм си виновен. Пък и ми се стори добре да имаш някого. Който да ти помага. После.
— Ти изобщо не си наред.
Да не сподели за болестта си, беше едно. Но да приеме безропотно, че тя му изневерява, вече беше прекалено. Твърде ненормално. Все пак и неговата готовност да я закриля трябваше да има граници. И неговата доброта и самопожертвователност трябваше да се простират до определен предел. А проявеното в момента великодушие надхвърляше всякакви човешки представи.