— Нямаш толкова много близки, а ще се нуждаеш от някого — продължи предвидливо той. — Знам го. Гордън е добър избор.
— Стига си говорил за него!
На Хана направо ѝ прилоша. Усети как гневът пак започва да кипи в нея, но един разсъдителен глас ѝ нашепваше да сдържа емоциите си. В края на краищата Тумас не я бе вкарал насила в леглото на началника ѝ, нито я бе тласнал да си търси любовник. Просто не се беше противопоставил открито на случващото се, не ѝ бе поискал обяснение. Хана започна да спи с шефа си по свой избор. И не се бе колебала дълго, преди да вземе това решение. Гневът пак отстъпи пред гузната съвест. Предпочете да смени темата.
— Децата знаят ли?
— Не, разбира се.
Все пак някакво облекчение. Не бяха държали само нея в неведение. Тримата не бяха споделяли обща тайна. Не я бяха изолирали.
— Кога мислиш да им кажеш?
— По-нататък. Габриел трябва да се съсредоточи върху лекциите, а Алисия е толкова щастлива в Австралия.
— И един ден просто ще си отидеш, без да си предупредил никого. Така ли смяташе да направиш?
— Ще им кажа достатъчно навреме, за да можем да… се сбогуваме. — За пръв път от началото на разговора гласът му се задави. Той преглътна мъчително и се покашля.
Хана усети как очите ѝ мигновено се наливат със сълзи.
— Само недей да го предъвкваш месеци наред.
— Предъвкването не помага.
— Именно.
— И аз ще ги загубя.
Тя веднага съжали за последната си реплика. В момента не ставаше дума за нея. Не тя беше за окайване. Все още не. Един ден и тя щеше да бъде за съжаление, но този ден още не бе настъпил.
— Глупости.
— Те се прибират и се обаждат по телефона само заради теб.
— Не е вярно.
— Вярно е. Вината си е моя. Не ги допуснах до себе си.
— Беше добра майка. Знаеш го. И сега си добра майка.
Независимо от опитите тя не успя да си сдържи сълзите. Да. Беше твърде много, твърде покъртително. Имаха да си говорят за толкова неща, но сега я обзе чувството, че дори само още едно изречение ще я срине до степен да не успее да се изправи. Избута назад стола.
— Трябва да се връщам на работа.
— Днес няма ли да си останеш вкъщи?
— Не мога. Трябва… Обичам те, но в момента просто не мога да бъда тук.
Изричайки го, усети колко е вярно. Решението да го изостави в момента положително щеше да задълбочи угризенията ѝ, но тя се нуждаеше от друго. Навярно бе в разрез с препоръките на психолог. Просто за известно време трябваше да изтласка емоциите настрана. Да ги избута. Да намери опорна точка в нещо познато и обичайно, докато — както изглеждаше — всичко в живота ѝ се разпадаше.
Работата. Най-логичният избор. Тя нямаше друга опора освен работата.
Петдесет и първа глава
Пред участъка пак имаше засилено медийно присъствие. Журналистите изглеждаха повече от вчера. Въпроси, камери и телефони следваха Хана по целия път от колата до входа. Тя кимна на Карин зад пропуска. Служителката демонстративно изви очи към часовника на стената. „Точно в разгара на най-важното разследване, водено изобщо някога в Хапаранда, ли реши да си поспиш?“ — питаше укорителният поглед на Карин. Хана прокара магнитната си карта през четеца и по коридора покрай арестантските килии тръгна към дамската съблекалня. Искаше час по-скоро да навлече униформата.
Да излезе от кожата на цивилната Хана, съпругата на Тумас.
Да се преобрази в Хана, полицайката.
Преоблече се и се отправи нагоре по стълбите към офиса си. Всички стаи, които подмина, бяха празни. Най-вероятно в момента се провеждаше сутрешната оперативка, но предстоеше да приключи всеки момент. Хана не виждаше смисъл да влиза и да привлича внимание.
В офиса си завари новата чистачка. Младата жена тъкмо бършеше праха по ниската пейка под корковата дъска.
— Извинете, приключвам — каза тя при появата на Хана.
— Няма нищо спешно.
— Не, не, приключих — увери я чистачката.
Хана бе готова да се закълне, че чистачката приклекна леко в подобие на реверанс, преди да излезе от помещението.
Седна зад бюрото, събуди компютъра и въведе паролата за достъп. Застинала неподвижно, се взираше в папките и иконките. Откъде да започне? Кое ще ангажира съзнанието ѝ достатъчно, та да я отвлече от черните мисли? Да ѝ помогне да пренасочи вниманието си в друга посока. Май се досещаше за отговора.
Нищо. Днес наистина се изискваше да положи огромно усилие, за да се съсредоточи върху работата си. Същевременно се налагаше да намери начин да го постигне. И така, какво да подхване най-напред? За неин късмет не ѝ се наложи да умува. Гордън почука на вратата ѝ и бързо влезе.